— Няма да изпитате много радост с мен.
— Грешиш. — Той й подаде навитото на кълбо въже. — За съжаление в момента нямам никакво време. Трябва да организирам процесите. Направи възел и го омотай около китките си.
Жулиет не помръдна.
— Трябва ли да ти обяснявам какво ще се случи, ако не изпълняваш заповедите ми? Или ще забия тази сабя в гърлото ти, или ще те замъкна в двора и ще те хвърля на зверовете. Не бих искал да го правя, затова предпочитам да те вържа и да те оставя тук. И когато намеря време, ще се върна в твоите обятия. И така, какво предпочиташ?
Жулиет преценяваше трескаво положението си. Дюпре искаше да я запази за себе си. Докато го нямаше, тя можеше да опита да се освободи от въжетата. А не беше изключено той да я забрави, ако се включеше в оргията навън. Така или иначе, не й оставаше никакъв друг избор. Тя взе въжето и оформи възел, който надяна на китките си.
— Много благоразумно. — Дюпре затегна здраво възела и омота въжето около тялото й. — Ако не беше проявила разум, сега и ти щеше да си на двора при другите, нали? Ела насам, под стълбата. — Той пъхна сабята в ножницата и повлече Жулиет към тъмното пространство. После омота три пъти въжето около едно стъпало отдолу, и го завърза със сложен възел. — Това би трябвало да е достатъчно. Сега ще стоиш тук и ще ме чакаш. — Той се наведе и я погали по бузата. — Колко е нежна кожата ти! Не викай, за да не те чуе някой от онези простаци навън. Ние с тебе не искаме това, нали?
Тя не отвърна нищо, а опита незабелязано дали дебелото въже не поддава малко.
— Не, ние не искаме това. — С отмерени ситни стъпки той тръгна към вратата, която водеше към северния двор. Отвори я широко и тогава светлината на факлите й позволи да огледа по-добре фигурата му. С изпосталялото си триъгълно лице и леко скосените кафяви очи Дюпре й напомняше котка. Дори телосложението му беше котешко, — гъвкаво, пъргаво, макар и не съвсем мършаво. Вместо грубите, развлечени панталони и ризи на мъжагите в двора, той носеше елегантен светлосин жакет, гарниран със златист брокат и тъмносини панталони до коленете.
— Au revoir, гражданко. Ще се върна веднага, щом успея да откъсна тези добродетелни мъже от забавленията и ги насоча към дълга им, тоест към процесите.
С тези думи той затвори вратата след себе си.
Тя се приведе и започна да гризе със зъби омотаното около стъпалото й въже.
И в южния двор гъмжеше от мъже!
Катрин спря на половината път и се притисна в сянката на високия кладенец. Беше помислила, че дворът е пуст, но хлипането на някаква жена и дрезгав мъжки смях долитаха от пътя, който свързваше двата двора и не можеха да се сбъркат с нищо.
Портата изглеждаше безкрайно далеч. Бяха само четири или пет мъже, скупчени около проснатото тяло на някаква жена, но Катрин не биваше да рискува някой случайно да хвърли поглед към портата.
Горещите молби, хлипането и молитвите, които излизаха от устата на жената, й подсказаха, че се касае за някоя от монахините, но коя, не знаеше. Може би сестра Терез? Или сестра Елен? Би било непростим грях да не помогне на клетницата.
Катрин направи импулсивно крачка напред, но после спря измъчвана от съмнения. Нейно свещено право беше да рискува собствената си безопасност, но не биваше да застрашава Жулиет. В случай че приятелката й видеше, че Катрин е заплашена, тя щеше да забрави всички благоразумни аргументи и щеше да й се притече на помощ. Трябваше бързо да вземе решение! Или тя и Жулиет, или злочестата жена, която насилваха тези зверове в човешки образ.
Катрин падна на колене до кладенеца и се помъчи да не чува хълцанията на жената и мръсните псувни и подвиквания на мъжете. Искаше да изчака със смътната надежда, че мъжете ще се оттеглят, след като задоволят похотта си с монахинята.
Затвори очи и започна да се моли безмълвно. Милостиви Исусе, избави ни от злото…
Къде беше Жулиет? Може би беше видяла мъжете и чакаше в камбанарията, докато се изтеглят най- сетне?
Върви при сестра Бернадет, беше казала Жулиет. Да, в гробницата щеше да е на сигурно място. Защо винаги беше изпитвала страх от мъртвите, когато животът беше далеч по-жесток? Обви тялото си с ръце, за да потисне неудържимото си треперене.
Моля те, Жулиет, ела, толкова съм самотна!
Света Дево, не допускай да ме видят!
Направи така, че Жулиет да е в безопасност!
Направи така, че клетите жени повече да не страдат!
— О, какво виждаме тук?
Сърцето й подскочи като на пиле.
— Колко невъзпитано от твоя страна! Не биваше да я изкарваш тук навън. Добре знаеш споразумението. Братски делим всичко.
Единият от мъжагите избухна в оглушителен смях.
— Няма много нещо за делене. Една кльощава стара гарга.
— Въпреки това… като плячка тя принадлежи на всички ни.
Катрин се наведе напред, за да хвърли бърз поглед иззад кладенеца. Видя още два силуета да се приближават към останалите. Изглежда бяха някакви началници.
— Веднага престанете и я върнете обратно във вътрешния двор.
Мърморейки под носа си, мъжете най-после оставиха на мира нещастницата, която остана да лежи неподвижна.
— Ставай, пачавро!
— Не помръдва. — Дрезгав смях. — Виждате ли? Не желае да се върне при останалите, харесахме й.
— В такъв случай я пренесете оттатък.
С недоволно мърморене голата жена беше вдигната на ръце и отнесена към чакащите в тъмнината силуети.
— Защо е всичко това? Тук има достатъчно жени за делене.
— Правилата съществуват, за да се спазват!
Катрин се вледени. Погледът й беше прикован неотклонно към фигурите, които вече се отдалечаваха. Най-сетне се стопиха в тъмнината, а стъпките им заглъхнаха. В този миг тя скочи и се шмугна през зеещата порта.
Зад гърба й се чу вик!
Света Дево, някой я беше видял!
Тичаше през глава през зеленчуковата градина.
Сега не чуваше нищо след себе си. Дали защото тичаше по мека земя, вместо по плочника, или преследвачите се бяха отказали?
Сърцето й биеше до пръсваме.
Кръвта блъскаше в слепоочията й.
Тичаше на зигзаг между гробовете. Как така никога не й беше направило впечатление, че растящият върху кръстовете мъх приличаше на струйки кръв?
Сестра Бернадет. Трябваше да стигне до сестра Бернадет.
В този миг дочу нещо зад себе си. Присмех ли? Побоя се да се обърне, за да види.
Може би беше вятърът. Дано е вятърът!
Крилете на архангел Гавраил светеха на лунната светлина. Гробницата на сестра Бернадет. Трескаво дръпна резето, втурна се във вечното жилище и затвори вратата след себе си.
Не сложи резето от вътрешната страна.
А и защо ли. Мъртвите не се нуждаят от резета.
