Пристъпи по-навътре в гробницата.
Хълбоците й се блъснаха в мраморния саркофаг.
Почти не усети болката, когато падна на колене до статива на Жулиет. Мракът напираше от всички страни, отнемаше й дъха.
Като опря горещата си буза до студения мрамор, тя поглеждаше напрегнато към вратата.
Закриляй ме, сестра Бернадет. Ти си била едва на осемнадесет години, когато е трябвало да умреш. А сигурно ти се е искало да живееш.
Милостиви боже, защо беше дошла тук? Гробницата съвсем не беше сигурно скривалище.
Тя беше клопка.
Вратата се разтвори със замах.
Глава шеста
— Sacre bleu, та ти почти си прегризала въжето. Хитро зверче си все пак! — Раул Дюпре приближи фенера и се усмихна на Жулиет, когато преряза въжето с ножа си. — Ако бях се забавил само още няколко минути, щеше сама да се освободиш. Впрочем, животът е пълен с „ако“ и „щеше“…
Жулиет не издаде с нищо разочарованието си. Не искаше да позволи на този canaille да тържествува.
— Можехте и въобще да не се връщате. Няма да изпитате никаква наслада с мен.
— И още как! — Дюпре я освободи от въжетата и я помъкна към вратата. Виждам, че не искаш да ми подариш удоволствието, на което толкова се надявах. За съжаление току-що уталожих страстта си. Трябва ми време, за да си възвърна силите, но после ще ти се насладя, гражданко…? — Дюпре повдигна въпросително едната си вежда. — Как ти беше името?
— Не съм ти го казвала.
— Няма никакво значение. Ние ще ти дадем друго име. Ще се наричаш гражданката Справедливост. — Пътните му устни се извиха в котешка усмивка. — Всеки съд се нуждае от символ и ти ще бъдеш нашият. При дадените обстоятелства това ми се вижда най-подходящо. Сладка, девствена гражданка справедливост.
— Справедливост ли?
— Ей сега ще ти обясня. Ние ще проведем тук един процес. До ушите на Конвента е стигнало, че монахините са превърнали този манастир в публичен дом, за да помогнат на бившата си покровителка, кралицата. Те са предлагали телата си, както и телата на своите послушници, за да примамват лековерни млади патриоти на страната на австрийците.
Жулиет се втренчи недоверчиво в него.
— Но това е смешно. Никой няма да повярва на подобни глупости.
Мъжът се разкикоти зловещо.
— Защо не? Всеки от присъстващите тук мъже може да свидетелства, че в абатството на кралицата вече няма нито една девственица.
Жулиет яростно се изплю в лицето му.
Той се втрещи.
— Това никак не ми харесва. — Дюпре извади носна кърпа от джоба си и избърса слюнката от лявата си буза. — Трябва да се държиш по-добре, ако искаш да живееш няколко часа повече. — Той я притегли към себе си. — Всяка дързост се наказва. Всяко послушание се награждава. Разбра ли ме добре?
— Не.
— Ще ме разбереш, гражданко. Ще ме разбереш.
Златният потир със светото причастие беше напълнен до ръба с някаква тъмночервена течност.
— Пий — тихо заповяда Дюпре. — Навярно ще пощадим следващите.
Жулиет не можеше да пие. Той по всяка вероятност лъжеше най-безсрамно. Тези чудовища нямаше да пощадят никого.
Тя разтърси отрицателно глава.
Дюпре кимна на мъжа, който носеше червена фуражка е трицветната кокарда на революционерите. Онзи тутакси изтича към голата, коленичила пред масата на трибунала преподобна майка.
— Чакайте! — Жулиет взе потира и припряно го поднесе към устните си.
Мъжете в двора избухнаха в див възторг.
Течността имаше някакъв отвратителен метален привкус. Боже милостиви, тя не можеше…
Със затворени очи изпи потира до дъно.
— Много добре — измърмори Дюпре.
Стомахът на Жулиет се бунтуваше. Тя се обърна с гръб към масата на трибунала и повърна върху плочника.
— Не биваше да правите това — заяви Дюпре. — Вие ни мамите на дребно, гражданко. Ще трябва да опитате още веднъж.
Той даде знак на мъжа с червената фуражка.
Онзи, ухилен до ушите, стегна мускулите на ръцете си и направи две крачки към преподобната майка.
Жулиет изкрещя.
Гаврата със справедливостта приключи и се превърна в брутална сеч и клане на беззащитните жени. Жулиет гледаше с ужас морето от мъжки тела в двора, които мушкаха и колеха. Веднъж беше казала на Катрин, че притежава способността да схваща и запомня завинаги и най-дребните детайли на грозотата. Но едва сега разбра, че до този тежък час не е познавала истинската грозота.
— Ела с мен, сладката ми. — Дюпре я хвана за лакътя и я повлече към камбанарията. — Искам да се позабавлявам с теб, преди и гражданката Справедливост да падне под ножа.
Жулиет безмълвно тръгна е него.
— Защо стана изведнъж толкова покорна? Надявам се, че ще покажеш малко живец, когато ти разтворя краката.
Дюпре затвори вратата на камбанарията и остави сабята си на едно от стъпалата на витата стълба.
— Лягай там.
Тя се просна върху студените камъни и затвори очи.
Кръв.
Усети горещото тяло на Дюпре, когато легна до нея и я сграбчи.
Виковете на децата.
Виковете на монахините.
Кръв.
Ръката на Дюпре обхвана гърдата й.
— Отвори си очите. Искам да ме гледаш, гражданко.
Тя послушно отвори очи. Той се наведе, над нея, котешкото му лице беше точно над нейното. Усмихваше й се блажено.
— Очите ти блестят. Плачеш ли, малка граж…
Жулиет заби зъбите си в гърлото му. Отново усети бакърения вкус в устата си, но сега той й беше дори приятен.
Дюпре изкрещя пронизително и се опита да я отхвърли, но тя се впи в него и стисна още по-здраво зъби.
— Мръсница! — Той избълва куп проклятия и псувни. — Пачавра! Опита се да я отхвърли от себе си, но тя го държеше здраво с ръце.
Кръвта му потече по рамото. Жулиет дърпаше със зъби, за да откъсне месо. И докато той напразно се бореше за глътка въздух, тя го отблъсна от себе си, скочи на крака и грабна сабята от стъпалото. Дюпре понечи да изкрещи, но ръбът на острието се стовари върху слепоочието му, преди да издаде и звук. Той се прекатури настрана и остана да лежи неподвижен.
Жалко. Не успя да го прободе както трябва!
