— Не мога! Обещах й! Ако не отида, все едно, че съм я оставила на произвола на съдбата. Тя се нуждае от мен! Не мога!
— Добре де, добре — За своя изненада той установи, че тя цялата трепери. Усети нейната напрегнатост, туптенето на пулса й, трескавата топлина на кожата. — Ечеле представлява риск, който трябва да поемем на плещите си.
— Риск? Та вие съзнавате ли какво говорите? Вие не сте били там. Вие не знаете какво извършиха те, когато… — Тя се отскубна и затича нагоре по стълбите.
— Жулиет!
Тя се обърна.
— Ако й стори нещо, никога няма да ви го простя! — Очите на Жулиет пламтяха на бледото й като восък лице. — Никога няма да ви простя, ако отново вината се стовари върху мен. Чувате ли, няма да ви простя, докато съм жива!
След тези гневни закани тя продължи да тича нагоре и в следващия миг той чу как вратата на стаята й се хлопна с трясък.
Жан Марк се замисли. Ако отново вината… Какво ли означаваше това?
Глава десета
— Преди малко… тези мъже, те изобщо не ми харесаха — обади се неочаквано Катрин. Това бяха първите думи, които произнесе, след като слугинята им донесе яденето и си тръгна.
Франсоа отпи глътка от виното си.
— Кои мъже?
— Мъжете долу в кръчмата. Те ми напомниха за… ох, не ми харесаха.
— Така и очаквах. — Той я погледна. — Изплашиха ли те?
Какъв любезен тон… В действителност хич не го е еня дали са ме, уплашили или не, помисли си тя тъжно. Съвсем преднамерено се беше спрял при тези яки и груби гуляйджии, беше ги насърчил към неприлични остроти за невестите изобщо и за Катрин в частност, докато не станаха направо вулгарни. В началото тя беше отбелязала присъствието им само мимоходом, както и всички останали събития през деня. Едва когато Франсоа изобщо не се постара да я защити от обидите; някои от намеците им стигнаха до нея и тя реагира с отвращение.
— Те хич не ми харесват — повтори тя.
— Няма да ти се налага да ги виждаш повторно.
— Благодаря! — Погледът й беше насочен в чинията.
— Хапнала си едва няколко залъка. Опитай говеждото месо, сосът е превъзходен. Дантон нареди да донесат яденето от съседното кафене „Шарпантие“. Една от причините за честите му посещения там беше отличната кухня. — По лицето му се мярна усмивка. — Втората причина беше щерката на съдържателя, която въртеше кухнята. Сега притежава и двете.
Тя остави вилицата си.
— Не бих желала да оставам повече тук. Може ли да си тръгваме?
— Не. — Франсоа я погледна над чашата си.
Тя повдигна дългите си мигли.
— Не се чувствам добре тук. Бих искала да се върна при Жулиет!
— Утре. — Той постави чашата на масата. — Не чу ли какво казах на Жан Марк?
Тя поклати отрицателно глава.
— Така си и помислих. Ти през целия ден си като зашеметена. — Той стисна чашата си. — Ако не си разбрала нищо, тогава защо сега си с мен?
— Жан Марк и Жулиет ми казаха, че нищо лошо няма да ми направиш.
— И откъде знаят двамата какво смятам да ти направя и какво не?
Очите й се разшириха от уплаха.
— Ще ми направиш ли нещо?
— Не, няма. — Той поднесе чашата към устните си, изпи я до дъно и я постави шумно на масата. — За Бога, не се втренчвай така в мен! Още не ти правя нищо.
— Защо крещиш тогава?
— Защото безумно ме… — Той се опита да намери подходящи думи, после навъсено каза: — Обещавам ти, че нищо няма да ти сторя. Беше казала, че ще ми се доверяваш.
— Ала ти си ми чужд!
— Ти познаваш само мъжа, който е сега пред теб.
— Не проумявам…
— Ти познаваш избухливия баск, мъжа, който люто мрази аристократите и е доносник на Дантон. Ти познаваш само този мъж, Катрин!
— Ти ме объркваш!
— С това искам да ти кажа, че всички ние притежаваме по няколко лица. — Франсоа я изгледа настойчиво, като че ли искаше да й втълпи разбиранията си. — Не мога да ти помогна, ако не ми се доверяваш. — Той впери поглед в празната чаша. — Когато слугинята влезе отново, за да разтреби масата, ще трябва да ни види заедно в леглото. — Той чу как тя уплашено си пое дъх. — Момичето ще разнесе това долу сред много кикот и смях и ще пожъне куп двусмислени подмятания. — Той спря за миг. — Затова пък утре на контролните бариери мъжагите, които ти днес намираш за толкова отвратителни, като те видят, ще си спомнят за очарователната млада жена на Франсоа Ечеле. Ще започнат да остроумничат как я е изтощила сватбената й нощ. — Той я погледна в очите. Катрин беше видимо разтревожена. — А после ще вдигнат бариерата и ще те оставят да отпътуваш за вкъщи, за твоето Вазаро. Ти нали това искаш?
— Да — прошепна тя.
Той отмести стола си назад и се изправи.
— В такъв случай да запретваме ръкави и да улавяме бика за рогата. — Той протегна ръката си. — Ела! Няма да е чак толкова ужасно.
Тя впери поглед в ръката му, сякаш това беше змия, готвеща се за нападение. После му предостави колебливо своята.
— Видя ли, никак не те заболя. — Франсоа й помогна да стане. — Е, как да бъде, можеш ли сама да се съблечеш или се налага да ти помагам?
— Сама мога.
— Добре. — Той я подбутна лекичко към леглото, после седна отново на масата и си наля вино.
— Извикай ме, когато си готова!
Разговаряше с нея като с малко дете. Защо се преструваше на самата кротост и благост, когато не беше благ?
— Смятам всичко това за излишно — каза тя.
— Аз пък не! И ако не желаеш да ми се подчиняваш заради себе си, то направи го заради приятелката си Жулиет. Тя също ще се намира утре в каретата, а рискът за нея е по-голям, ако ви задържат. — Той гледаше право пред себе си. — Всичко!
— Моля?
— Съблечи всичко!
— Не мисля, че…
— Съблечи се!
Повелята беше толкова рязка, че тя побърза да разкопчее роклята си. В тишината на стаята чуваше само собственото си учестено дишане. Защо правеше той това? Тя никога не биваше да се люби с него. На драго сърце би скочила сега и би избягала. Би изтичала по най-прекия път до дома на Кралския площад. Жулиет щеше да й помогне! Жулиет никога нямаше да допусне този недодялан, жесток човек да я командува, както му скимне!
Жулиет! Заради Катрин Жулиет беше убила някакъв мъж и затова се налагаха особени мерки на предпазливост. Може би Франсоа беше прав и благодарение на тази комедия Жулиет щеше да премине безпрепятствено контролните проверки? Внезапно Катрин осъзна, че стоеше, както майка й я беше родила.
