Гола-голеничка! Тя се втурна към постелята, шмугна се между завивките и ги притегли чак до брадичката си.
Франсоа продължаваше да гледа пред себе в някаква известна само нему точка и си пиеше виното. Минутите се нижеха, без да нарушават безмълвието.
У Катрин се надигна негодувание.
— Готова съм!
Когато той се изправи, към негодуванието й се прибави и паника.
— Добре, Катрин. Не бой се, няма да те докосвам. — Тонът му беше загубил остротата си и сега беше доброжелателен и успокояващ. — Съблече ли се? — Той бавно се обърна към нея.
Тя се беше изпънала като свещ в кревата, придърпала завивката чак до брадичката си, насочила подозрително и неодобрително поглед към него.
Набиваше му се в очи гладката кожа на раменете й, които бяха открити.
— Както виждам, ти си готова.
Той бавно тръгна към нея.
Тя се отдръпна към края на леглото.
Той се отпусна до нея.
— Няма да те притеснявам! Имаме време.
Тя го погледна безмълвно.
— Ти май зъзнеш? Да запаля ли огън?
Тя поклати отрицателно глава.
— Искаш ли чаша вино?
— Не!
Когато се наведе към нея, за да я чува по-добре, тя затрепери.
— Sacre bleu! — изруга той и подскочи. — Ще престанеш ли да трепериш най-сетне? Казах ти да не се страхуваш от нищо! Мислиш ли, че на мен ми е леко? Боже милостиви, аз…
— Престани с ругатните си! — Избухването му отприщи ответа реакция и у нея. Изпълнена с гняв, тя го стрелкаше с очи. — Не издържам повече! Най-напред допускаш тези отвратителни грубияни да говорят мръсотии по мой адрес, после ме командваш, както ти скимне, и на всичкото отгоре ругаеш в мое присъствие, както никой мъж с добри обноски не би си позволил.
Изненадан, Франсоа впери поглед в нея.
Тя посочи към леглото.
— Всичко това наистина може и да е нужно, но никак не ми е леко.
— Е, това вече не е по моя вина. Аз се държах благоприлично досущ като този франт Филип. Не мога да се сетя някога да съм се обръщал към жена с толкова красиви думи.
— Това ми е ясно като бял ден. Никак не си убедителен!
Гневът му сякаш се изпари. Той я разгледа бавно и по-внимателно.
— На теб като че ли повече ти допада, когато съм груб?
— Изглеждаш ми по-естествен. Изпитвам притеснение, когато се преструваш на кротко агънце.
— Така ли правя?
— Нима още никой не ти е казвал, че си груб? Защо си се втренчил така в мен?
— Мисля си, че току-що направих едно откритие. — Той я погледна с особена любопитна усмивка. — Да, наистина, който ме познава добре, знае, че нито владея добрите маниери, нито съм джентълмен. Тъй като обаче ти вече не се тресеш от страх и ужас, мога ли да ти предложа чаша вино?
— Не мога да заспя, ако пия нещо преди лягане.
— Не изглеждаш така, като че ли не можеш да спиш. — Той направи пауза. — Все още ли сънуваш кошмари?
— Да. — Тя отклони погледа си и побърза да смени темата. — Затова понякога, преди да си легна, Жулиет ми разчесва косата. Това… ме разтоварва.
— Това означава ли, че трябва да поема и това задължение?
Тя го погледна стъписано.
— Не…
— Напротив, струва ми се, че точно това имаше предвид. — Усмивка се разля по лицето му. — Мисля си, че си сърдита, защото ти заповядвах и сега би искала да ме унижиш.
Прав ли беше? Катрин не мислеше така, но вярно беше, че надменното му държание я беше ядосало ужасно.
— Казах го просто така.
Франсоа язвително се поклони.
— Като всеки патриот и републиканец не се срамувам от черната работа. — Той отиде до скрина в другия край на стаята. — Днес ще постъпим така, сякаш аз съм Жулиет. — Взе гребен и се обърна към Катрин. — Дори ти обещавам, че няма да те наскърбявам с острия си език, какъвто навик има тя.
Тя го погледна плахо, когато той се приближи към леглото.
Ръката й се вкопчи в завивката.
— Жулиет никога не ме е огорчавала.
— Значи ти си единственото изключение. — Той започна да разпуска косите й, като заизважда фуркетите, които ги придържаха. — Защо пак започна да трепериш? Та аз възнамерявам само да те разреша!
Тя силно стисна клепачи, а разпуснатите й коси падаха върху раменете.
— Нямам ни най-малкото желание да те докосвам. — Гребенът се плъзгаше енергично по косата й. Известно време се чуваше само тихият шум от разресване.
— Да, така ми е добре — прошепна тя. — Благодаря ти!
— Няма защо. За мен беше истинско удоволствие.
— Какво имаше предвид, като каза, че всеки човек имал по няколко лица?
— Точно това, което казах. — Той приглади косата й назад. — Огледай се ти например. Ти си приятелка на Жулиет и плашливата като сърна малка братовчедка на Жан Марк. Всеки от тях двамата те вижда различно.
— А теб как те виждат хората?
— Те виждат онова, което желаят да видят. — Той прехвърли тежък кичур коси през дясното й рамо и топлите краища на пръстите му погалиха тила й. Мравки полазиха по гърба й. После лекото докосване отмина и зъбците на гребена отново се заплъзгаха по косата й.
— А мен как ме виждаш? — попита тя импулсивно.
Той спря да движи гребена.
— Виждам те в една градина…
— Защото би искал да ме видиш там?
— Навярно. В моя живот не е имало много градини.
— Но ти каза, че не желаеш да живееш в градина.
— От моята логика не може да се иска много.
— Жулиет твърди, че си умен и много по-мил, отколкото се показваш.
— И ти вярваш на оценката на Жулиет?
— В последно време така правя. Така е… по-просто.
— Представям си как ще продължи всичко по-нататък. Май искаш вечно да си останеш дете…
— Аз не съм дете!
— Защото са те изнасилили ли?
Тя се вкамени.
— Не е много мило от твоя страна да ми напомняш за това.
— Щом се съмняваш в моята любезност, значи е възможно да се приеме, че Жулиет не е непогрешима.
Тя го погледна намръщено през рамо.
— Защо все се заяждаш с мен?
— Защото никой друг не го прави. На злочестото осквернено момиче всички му съчувстват. Нима
