— Защо правиш това? Защо искаш да изпитвам тези чувства?
— А как се чувстваш?
— Слаба, трепереща, сякаш бих искала… — Тя не довърши, когато видя, че по лицето му пробягна удовлетворение. — Ти целиш точно това, нали?
Красивата ръка, която се открояваше върху светлата й кожа, пусна гръдта й.
— Така е наистина.
Погледът й потърси лицето му.
— Това е наслада, но не е само наслада. То е и нещо друго. — Тя го отмести от себе си и се изправи с въздишка. — Ти би желал да ми причиниш болка. Защо?
— Никога не бих сторил това.
— Защо?
— Защо искам да си с мен в леглото? — Усмивката му излезе крива. — Понеже ме възбуждаш и предизвикваш. Понеже в един миг те виждам като дете, което трябва да се закриля и защитава, а в следващия миг като жена, която не се нуждае от моята защита и закрила. — Той спря за момент. — И понеже много е възможно да си най-силната жена, която въобще съм срещал през живота си.
Тя вдигна роклята върху гърдите си.
— И това ти изглежда важно? Искаш да ме сломиш само защото и аз притежавам сила?
— За сломяване и дума не може да става. Става въпрос само за игра.
— Каква игра?
Той се усмихна.
— Е, касае се за играта, която мъже и жени играят постоянно помежду си. При тази най-интересна от всички битки винаги има един победител и един губещ. — Той прокара устните си по раменете й. — При това не трябва никой да бъде нараняван. Аз умея да побеждавам, без да мачкам противника си.
— Ала ти би ми причинил болка. Не непременно телесна. Ти би се опитал да ме засегнеш по друг начин. Усещам необуздан гняв у теб. — Тя облиза устните си. — Струва ми се, че не си способен на истинска обич към никоя жена. Ти желаеш само да ме завоюваш, така както майка ми завоюваше всичките мъже, които примамваше в леглото си. И за нея това беше само една игра. — Тя се изправи и приглади нервно роклята си. — Това е игра, която не знам как се играе.
— Ще се научиш — каза той цинично, като се надигна. — Повярвай ми, ти притежаваш за тази игра повече инстинкт, отколкото всяка друга, която досега съм срещал.
Тя се бореше с фибите, които придържаха перуката й.
— Но аз не желая да се уча. Това би ми попречило.
В усмивката му се долавяше чувственост.
— Да, така е.
— Не бъди толкова самодоволен! Всъщност аз не изпитвах нищо, навярно съвсем малко, но това спадаше към ролята, която играех. — Всезнаещият му поглед се насочи към гърдите й, а тя отчаяно се надяваше, че те няма да я издадат. — Както роклята и носните кърпички.
Тя свали със замах перуката от главата си.
— И като тази вещ. Всичко това няма нищо общо с мен.
— Струва ми се, че всичко това спада към… — Той прекъсна разсъждението си, когато погледът му се премести от гърдите към косата й. — Боже мой, какво си направила?
— Накарах Мари да ги отреже. — Тя прокара ръка по късите, тъмни къдрици, които се виеха немирно по челото и слепоочията. — Перуката много запарва, а тъй като трябва да я нося непрекъснато, ще се чувствам по-добре без дългите си коси.
— Сега изглеждаш на не повече от осем години.
— Значи бях права, като ги отрязах. — Тя се погледна в огледалото на другата страна на салона. Правеше впечатление на удивително млада. Заради късата коса очите й изглеждаха направо огромни, а късото й носле и голата шия засилваха впечатлението на младост и уязвимост. — Пречеха ми.
Жан Марк се засмя. Тя му хвърли подозрителен поглед.
— Не бой се, нашето сражение е приключило. — Той вдигна изумено рамене. — Ти ме обезоръжи. Как бих могъл да съблазня едно дете? Та аз не съм дук дьо Грамон. Нали ти казах — ти притежаваш инстинкт за играта.
Усмивката й не беше много уверена.
— За нас двамата навярно би било по-добре, ако забравим случилото се тази вечер.
— Нима можеш да забравиш?
— Разбира се. — Жулиет се обърна и изтича нагоре по стълбите.
— Жулиет!
Тя хвърли поглед назад.
Жан Марк гледаше подире й усмихнат.
— Аз нямам намерение да я забравям. Ти знаеше твърде добре какво хвърляш в боя, когато тази вечер слизаше по стълбите. Не си детето, което изглеждаш на пръв поглед, нито си толкова наивна, както външността ти би подвела някого. Щом като надмогна себе си и преодолея тази бариера, играта ще бъде подновена.
Всъщност би следвало да му се сърди. По отношение на жените той нямаше никакви скрупули и щеше да й отнеме девствеността най-безогледно. Но тя не му беше сърдита. Онова, което усещаше, беше много по- различно от гняв. Страх, отчаяние и радостна възбуда от предстоящо предизвикателство.
Тя сведе мигли, за да не може да види реакцията й и продължи да тича запъхтяна нагоре по стълбите.
— Ще стане нетърпелива. — Нана Сарпелие се залови да разкопчава роклята си. — Ако не получи желаната информация, ще се опита да се добере до нея на своя глава. Няма да чака още дъно.
— Как се казва? — Уилям Даръл присви замислено вежди, като се повдигаше на лакът в леглото, за да я види как се съблича. За нея беше винаги твърде възбуждащо, когато я гледаше и сега пак усети слабините си пламнали.
— Жулиет дьо Клеман. — Тя се обърна към него. — Тази кукичка нещо заяжда. Ще ми помогнеш ли?
Ловките пръсти на Уилям се справиха със задачата сръчно и умело и роклята й се свлече на пода. Тя погледна ръката му, отпусната върху завивката. Твърда, мазолеста, яка ръка. Ръка на войник или на орач. Поби я лека тръпка. Нана предвкусваше радостта от това, което щяха да правят тези пръсти с нея след малко. Никога не беше имала по-добър любовник от Уилям. Той беше човек, който можеше да предвиди съвсем точно реакцията на жената. Преди него в продължение на пет години беше омъжена за един грубиян, два пъти по-възрастен от нея. След като овдовя, се беше заклела никога повече да не застава пред брачния олтар или, както се промениха нещата напоследък — кракът й да не стъпва в гражданското. И все пак от време на време се питаше как ли щеше да постъпи, ако Уилям се опиташе да настоява за изключителното притежание на тялото й.
Не че той щеше да поиска. Уилям желаеше само това, което и тя желаеше. Мимолетни срещи в този малък, занемарен и жалък хотел, в който не се задаваха никакви въпреки. Просто размяна на информация и в добавка малко физическа наслада. Ако от дъжд на вятър възникнеше топло чувство между тях или избухнеше весел смях, това беше без особено значение.
— Мъжът беше Жан Марк Андреас. Мисля, че тя му е любовница.
Уилям я целуна по рамото.
— Наистина ли?
Тя кимна.
— Между тях има нещо. — Тя отстъпи крачка назад. — Мислиш ли, че рискът си струва сумата?
— Вероятно. Тя не каза ли за какъв предмет става дума?
— Нищо не спомена. Трябваше ли да я подпитам?
— Не, държала си се отлично. Щом получим сведението, ще можем да го използваме за нашите цели и ще узнаем това, което ни интересува.
— Ще предупредиш ли кралицата?
