— Както кажеш. — Той я изгледа втренчено. — Наистина ли не си спомняш нищо?
— Че какво трябва да си спомням? Ти явно си нахълтал в стаята ми и си ме домъкнал тук с някаква цел. — Тя се вгледа учудено в мократа си нощница. — И защо е трябвало да отваряш вратата и да влиза дъждът в къщата? Мокра съм до кости. Вир-вода съм.
— Моля за извинение. — Той внимателно изучаваше лицето й. Беше ясно като бял ден, че Жулиет няма никакъв спомен за случилото се преди малко, дори нарочно извърташе, за да оправдае паметта си. — Трябва да изтичаш бързо горе и да се преоблечеш. Ще разбудя Мари, за да ти приготви горещ чай.
— Не е необходимо. Ще заспя веднага, щом прекратиш малката си комедия.
— О, вече съм готов да пусна завесата.
Тя се обърна, омотана в нощницата си и се насочи към стълбите.
— Жулиет, сънуваш ли понякога манастира?
Тя спря внезапно, без да се обърне.
— Не, естествено, че не. Не си ли спомняш… От кошмари страдаше Катрин. А аз се отърсих от всичките си мисли за тези canailles.
— Разбирам. — Той стоеше в подножието на стълбите и наблюдаваше как тя се изкачва по стъпалата и изчезва.
Все още не беше свършило.
Странни думи за човек, който уж е изтрил всичко от паметта си.
Жан Марк духна свещите и тръгна към стълбите. Смяташе да се преоблече в топли дрехи, а после да се върне в кабинета и да се опита да продължи работата си. Макар да се съмняваше, че ще успее, тъй като сега се чувстваше още по-неспокоен от преди, когато се бунтуваше само тялото му.
През целия си живот изпитваше необикновена страст към костеливите, трудно разрешими загадки, и сега умът му беше прикован към гатанката, която Жулиет му беше задала.
Ан Дюпре се отпусна грациозно върху тапицираното с коприна канапе и разпростря широките си брокатени фусти.
— Раул, ти изглеждаш в добро настроение. Не си се мяркал пред очите ми от два месеца. Ако не бях разбрала колко си зает, направо бих те обвинила, че си ме изоставил.
— Нямах нито минута свободно време. За Марат съм вече незаменим. — В розовата си брокатена рокля майка му приличаше на херцогиня. Едрата й фигура, склонна към напълняване, все още изглежда величествена, помисли си Дюпре с почуда. Прошарените коси на Ан Дюпре бяха вчесани по най-новата мода от камериерката, която Раул й беше взел миналата година, устните й бяха начервени толкова плътно, че изглеждаха кървави. Една мъничка сърцевидна изкуствена бенка се открояваше над левия крайчец на устната й. Изкуствените бенки особено я привличаха и тя често се оплакваше, че лека-полека модата им минавала. И ето че сега, изпълнена с очакване, го гледаше със сияещите си сиви очи. Те невинаги проблясваха дружелюбно, но днес беше тъкмо така.
— Но ако те бях извикала, щеше да оставиш Марат и да дойдеш, нали?
Той кимна, щастлив, че е с нея.
— Донесох ти подарък — подхвана той колебливо. — Принадлежал е на една принцеса. — Дюпре нямаше никаква представа на кого действително беше принадлежал медальонът, но знаеше, че майка му щеше да го оцени по-високо, ако изтъкнеше, че го е носила дама от кралското семейство.
Погледът на майка му алчно погълна увития в коприна предмет, който той й подаде.
— Не е ли на принцеса дьо Ламбер? Чух, че си отстранил от пътя си тази особа.
— Не, принадлежеше на друга. — Той напрегнато наблюдаваше как разгъва украшението. Никак не беше лесно да й угоди, макар че й беше подарил тази хубава къща и слуги. Но това украшение положително щеше да трогне сърцето й. — Накитът е от абатството дьо ла Рейн.
— Тези безбожни курви! — Майка му се усмихна. — Там ти свърши добра работа, Раул.
Изпълни го дълбока радост.
— Марат ме хвали надълго и нашироко, а пък Дантон ми намекна, че би желал да разчита на услугите ми. Трябва ли да се обвързвам с него?
— За това ще помисля, докато си в Испания. — Майка му вдигна високо гердана. — Очарователен е.
Дюпре не можа да скрие разочарованието си.
— Не ти ли харесва?
Тя се усмихна.
— Шегувам се. Това е великолепен подарък. — Тя разтвори обятията си. — Ела тук!
Той се втурна към нея. Тя го притисна силно към себе си и го залюля като младенец насам-натам. Раул притвори очи, пронизан от сладко облекчение. Той й беше доставил радост! Тъкмо това беше очаквал по време на дългите месеци, прекарани далеч от нея. Неизвестността, дали ще успее да спечели нейната благосклонност, беше просто нетърпима. Понякога тази неизвестност преминаваше в същинска треска и тогава той предпочиташе час по-скоро да отиде при нея и да получи присъдата си.
Тя погали косата му и гласът й беше съвсем тих, когато притисна начервените си до кръв устни плътно до ухото му.
— Липсвах ли ти?
Ръцете му обгърнаха пълното й тяло по-силно. Тя знаеше, че той без нея се чувстваше непълноценен, но винаги настояваше да го изрича.
— Да!
— И ти не си правил нищо лошо с тези зли женища?
— Не — излъга той. Майка му не биваше никога да научи за Камий. Безименните изнасилвания не играеха за нея никаква роля, ала за връзката му с Камий щеше да вдигне шум до небесата. — Знаеш, че ти се подчинявам във всичко, мамо!
— Нима не ти е от съществена полза? Намираш се в компанията на велики мъже, чието място ти самият твърде скоро ще заемеш.
Той кимна удовлетворено, като съзнаваше добре, че тя не очаква отговор от него. Докъдето стигаха спомените му, майка му винаги беше изричала тези слова. Още от съвсем малко момче тя му повтаряше, че някога той ще стане велик човек и го беше наставлявала точно и подробно как да постъпва. Тези уроци бяха тежки, понякога той даже не я разбираше, ала тя редуваше наказание с награда, докато най-сетне му стана ясно какво именно се очаква от него. Той трябваше да стане богат и всесилен мъж, който да въздигне майка си в ранг на кралица, до онова обществено положение, което й се падаше по право. Мястото й не беше в това селско обкръжение, като съпруга на простоват търговец, дал му на времето живот със семето си. Беше негово задължение и свещен дълг да я освободи от този тесен буржоазен зандан. Но ето че баща му беше мъртъв, а Раул все още не беше изпълнил задължението си.
Тя го отблъсна от себе си и отново погледна огърлицата.
— Има ли в медальона портрет?
— Вътре ли?
Тя го удостои с нетърпелив поглед.
— Те обикновено се отварят. — Тя плъзна ноктите си по златния ръб. — Не бъди толкова глупав!
Медальонът се отвори с леко прищракване и майка му навъсено впери очи в портрета.
— Много е красива. Това ли е принцесата?
Раул взе медальона и заразглежда внимателно миниатюрата на момичето, което беше зърнал бегло в камбанарията. Той се изправи.
— Да, това е тя.
Приликата беше поразителна. Тутакси му стана ясно каква полза би могъл да извлече от това. Щеше да даде портрета в Париж на някой художник, който по него щеше да направи ескиз. Рисунката можеше да се окачи на стената в общината. Потънал в мисли, той погали нащърбения белег на гърлото си, останал му от зъбите на чернокосото чудовище. Двете момичета бяха заедно тогава и ако издиреше момичето от медальона, можеше да я принуди да му съобщи къде се крие гражданката Справедливост.
— Бих ли могъл да го взема обратно за… — започна той предпазливо, но веднага почувства как тя
