— За двата милиона ливри ли? Естествено. Винаги имаме крещяща нужда от пари. Мосю отдавна вече не е толкова щедър, колкото би трябвало да бъде — особено като знае човек колко много е заложено на карта.
— Ти би могъл да пратиш вест и до премиер-министъра в Лондон. — Нана му намигна хлапашки. — Мисля си, че за изискан британски джентълмен като теб са отворени доста пътища, които си струва да се извървят.
— Ако дойдеш в леглото, бих могъл да ти покажа няколко пътя, които да извървим заедно, диво коте!
Като хихикаше, тя се приближи до леглото.
— Не знам дали би могъл. Известно ти е, разбира се, че охотно лягам в леглото с французи. Но те поне знаят какво иска една жена. Вие, англичаните, сте прекалено…
Тя продължаваше да се киска на пресекулки, когато той я притегли в леглото, разтвори бедрата й и храбро проникна в нея. Днес нямаше възбуждаща предварително игра, само твърди, горещи като жарава тласъци, които продължиха, докато не захленчи за избавление. Тя самата не знаеше, че го иска точно така, ала Уилям го знаеше. Той винаги знаеше какво и как. Нана си прехапа устните, за да не закрещи с всичка сила, когато екстазът я връхлетя, а после се отпусна, отмаляла и удовлетворена.
Мина известно време, преди да си възвърне дъха и говора.
— Твърде интересен път! — Тя се притисна в рамото му. — Ще останеш ли още някое време при мен?
— Да. — Той докосна бузата й. — Не ми се ще нощес да бъда сам.
Тя вдигна глава и го погледна. Странно беше да се чуе подобно нещо от Уилям. Освен чувствените наслади той никога не бе дал да се разбере, че има каквито и да било потребности. Изпълняваше възложените му от Мосю задачи интелигентно и затова беше станал глава на групата, но никога не й се беше случвало да го хване, че влага някакви чувства при изпълнението на задачите. Но от момента, когато пристигна последното известие от Мосю, у Уилям се долавяше известно безпокойство и тревога.
— Защо искаш… — Тя млъкна, когато съзря непристъпното му лице. Нямаше да приеме нито любопитството й, нито помощта й. Както гласеше поговорката — не ти ща ни меда, ни жилото. Съвместната им работа беше плодотворна и изгодна, на всичко отгоре се прибавяха и плътски радости. Това стигаше. Тя го целуна по рамото и отрони с нарочно мек тон:
— Добре, че ще останеш. Не бива да ме напускаш в това състояние.
Той я погледна удивен.
— Нима не те задоволих?
— О, ти беше великолепен. — Тя му намигна развеселена. — За един англичанин, искам да кажа. — После се извърна към него и протегна ръце. — Но сега ела при мен и ме остави да ти покажа какво може една парижанка!
Някой отвори входната врата.
Жан Марк вдигна начумерено очи от счетоводната си книга и хвърли поглед към часовника над камината. Беше дълбока нощ.
Кой ли можеше да бъде по това никое време? През затворената врата на работния му кабинет шумоленето беше проникнало съвсем слабо. Е, навярно се беше заблудил. Той лично беше залостил входната врата, след като Жулиет изтича нагоре по стълбите. Остави го разярен и възбуден и той добре осъзна, че сънят скоро нямаше да го споходи.
Не, по дяволите, не беше никаква заблуда. Някъде имаше отворена врата.
Той отмести тефтера настрана, стана и се отправи към тъмното предверие.
— Робер?
Никакъв отговор.
Входната врата зееше широко разтворена и вятърът навяваше навътре леденостуден дъжд, който вече бе образувал локви върху мраморния под.
Може би крадци? Но той беше сигурен, че залости с резето входната врата. Жан Марк премина по коридора и се спря озадачен на входа. Вятърът вееше на талази и прилепваше ризата плътно до тялото му. Погледът му се рееше по пустата и безлюдна улица.
Ала тя не беше съвсем пуста и безлюдна.
На известно разстояние пред него се мержелееше нещо бяло.
Жулиет!
Само по нощница, развяна като знаме, тя крачеше е решителна стъпка по улицата.
— Господи, Боже мой! — Той изтича по стъпалата и се спусна след нея по улицата. Когато я настигна, тя вече се беше озовала близо до ъгъла. Улови я за раменете и енергично я обърна към себе си. — Що за щуротии си намислила пак? Я се погледни — тръгнала си боса! Накъде си се запътила?
— Към манастира.
— Какво?! Не мога да те разбера! — Той я хвана през кръста. — Искаш да си навлечеш някоя болест ли? Такава глупост не бях виждал през живота си.
— Манастирът! Трябва да отида в манастира!
— По дяволите, той вече не съществува. — Жан Марк се обърна кръгом и я затегли обратно към дома.
— Не, трябва да се върна там! Все още не е свършило… този път ще го направя по-добре!
Той я помъкна нагоре по стъпалата и я вкара в коридора.
— Пусни ме, искам да се върна обратно в манастира!
Жан Марк затвори вратата и я залости с резето.
— Мълчи сега! Целият зъзна, пък и ти си вир-вода. Този спектакъл изобщо не ми допада, Жулиет. — Той извади от джоба си кремък и драсна с него, за да запали свещите на сребърния канделабър, който стоеше на масата до вратата. — Ти си жена, която действа импулсивно, но не и ирационално. Искаше да чуя как напускаш къщата и си го направила с точно определена цел. И така, къде възнамеряваше… — Като хвърли поглед към лицето й, той спря учуден.
Погледът на Жулиет беше безизразен, насочен сякаш към небитието.
Мократа бяла нощница беше прилепнала към тялото й, капки дъжд се стичаха по бузите й, а тя като че ли не осъзнаваше нищо.
Обърна се и отново се устреми към вратата. Но усилията й да я отвори останаха напразни.
— Манастирът! Този път ще постъпя както е нужно! Трябва да вървя…
Жан Марк стоеше пред нея изумен, облегнат на вратата, за да й препречи пътя. Гледаше изпитателно. Побиха го тръпки, но те нямаха нищо общо с прогизналите му от дъжда дрехи.
Боже милостиви, та тя спеше като младенец! Беше слушал разни потресаващи истории за хора, които ходят насън и разговарят като будни, но ги смяташе за врели-некипели. И ето ти сега! Но може би в случая не ставаше дума за сън, а за помрачен разсъдък.
— Кръв! — Тя беше махнала резето и отчаяно дърпаше вратата. — Защо не мога да спра кръвта?
— Жулиет, недей! — Той я хвана за раменете. — Остави ме да…
Тя започна да крещи с всичка сила.
Изтерзаният, дрезгав вик го прониза като острие на кама и той се вледени.
Не можеше повече да издържа… Той здравата я разтърси. После още веднъж.
— Sacre bleu, събуди се! Не мога да го понеса, разбери! Събуди…
— Ще престанеш ли най-после да ме разтърсваш? — попита Жулиет високомерно. — Знам, че за теб е много важно да ми причиняваш болка, но все пак това, което правите неприлично.
— Най-сетне се събуди! — Обзе го огромно облекчение. Очите й бяха съвсем ясни и гневно гледаха към него. Жан Марк я пусна и отстъпи крачка назад. — Света Богородице, ако знаеш колко ме уплаши!
— Би следвало наистина да си уплашен, тъй като съм страшно разгневена. Защо си ме довлякъл тук долу?
Той слисано се вторачи в нея.
— Не съм аз. Ти спеше непробудно, спусна се надолу по стълбите и…
— Ама че нелепици! Кой нормален човек ще тръгне да разхожда на сън? Във всеки случай не аз!
