и си играеше с пухкавия мъх, отскубнал се от цветчетата. Пред погледа й се простираха поля с цветя, портокалови и лимонови дървета, някакво лозе, което се беше сгушило на възвишението, а в далечината едва се очертаваха стръмни, остро назъбени върхове.
— Много ли е силна миризмата? — попита Манон угрижено. — Ние, местните жители, почти не я усещаме, но гостите често пъти се оплакват от главоболие. Бих могла да затворя прозорците.
— Не, в никакъв случай! — Когато погледна надолу към полята с цветя, Катрин за кой ли път изпита това все по-засилващо се чувство, че най-сетне се е завърнала у дома. — Аз не съм на гости. Моето място е тук. Аз… аз обичам уханието.
— Не!
Катрин скочи и се изправи в леглото, цялата трепереща и обляна в пот. Беше тихо като в гробница. Не се виждаха никакви лица. Беше сама.
Боже милостиви, къде се е дянала Жулиет? Жулиет я беше оставила сама с кошмарите. Сама със страха, който пулсираше в разтуптяното й сърце, сама с отвращението и погнусата, които я задушаваха.
Тя простря задъхано ръце пред себе си, сякаш да се запази от врявата в каменната гробница, от дрезгавия смях на мъжете, от разкъсването на плата на роклята, от собствените си стонове.
Камбани!
Не, не! Във вечното жилище нямаше никакви камбани!
Сега обаче биеха. През отворения прозорец в помещението проникваха нежните им сребристи звуци.
Тя спусна бавно крака от леглото, стана и отиде до прозореца.
Дълга върволица мъже, жени и деца се спускаше по пътя откъм селото, което Филип й беше показал.
Утринната дрезгавина превръщаше оранжево-червените полета в огнена жарава. Катрин разтвори широко прозореца и седна на покритото е възглавници канапе. Изгаряща от любопитство, тя гледаше хората, които се точеха по пътя, мъже и жени в груби дрехи и дървени обувки, жените с плитки или със забрадки.
Катрин не беше очаквала, че ще види и деца. Малчугани преплитаха крака зад възрастните, живи заспали, най-малките вкопчили се във фустите на майките си или задрямали в прегръдките им.
Берачите следваха теглена от два дорести коня талига, а когато впрягът разтърси грива, Катрин отново дочу закрепените към юздите сребърни звънчета. Каруцарят спря пред една градина с герании, а хората разтовариха големи кошници от талигата и се разпръснаха бавно из полето. Смехове и глъчка долетяха до нея в чистия и ясен утринен въздух, а уханието на цветята я мамеше с неотразимото си вълшебство.
Катрин замечтано се откъсна от прозореца и започна да се облича.
Малко по-късно тя вече стоеше на малкото възвишение. Ароматът тук беше опияняващ. Тя гледаше как берачите късат влажните от росата цветове и ги хвърлят в кошниците си. Малки деца сновяха насам-натам между цветята или лежаха в кошчетата си, докато по-големите дечурлига беряха цветовете със същата смайваща сръчност като родителите си.
Всички, с изключение на едно хлапе. Едно невръстно момче, малко встрани от останалите, се беше изправило и гледаше Катрин със същото удивление, с което тя съзерцаваше полето. Момчето, което нямаше повече от девет-десет години, беше с разрошена къдрава коса и извити черни вежди. Облеклото му се състоеше от груба синя риза и раздрани панталонки. Тя отвърна поглед от него, загърна се по-плътно с шала и нагази в мократа от росата трева. Доставяше й удоволствие да гледа берачите. Следеше техните плавни движения — хвърляне, късане, хвърляне; изглеждаха подчинени на своеобразен ритъм, сякаш следваха биенето на барабан, който само те можеха да чуят. Неволно тя се улови, че е наострила уши, за да…
— Добро утро, аз съм Мишел. Ти коя си?
Тя обърна глава и забеляза къдрокосото момче, което я беше наблюдавало от нивата. Лицето му беше прекалено слабо, за да е хубаво. Имаше бронзов загар, а очите му грееха с най-чистото синьо, което беше виждала през живот си. То я наблюдаваше с необичайна за дете сериозност и невъзмутимост.
— Аз се казвам Катрин.
— Ти си нова тук. — Лицето му се озари от усмивка и стана необикновено привлекателно. — Искаш ли да береш с мен цветя?
Тя се обърка.
— Всъщност нямах намерение да бера. Дойдох да погледам.
— Ела с мен в полето. Ще ти хареса. Ритъмът днес е много добър.
Погледът й затърси очите му. Ритъмът ли? Стори й се, че хлапето сякаш четеше мислите й.
— Какво имаш предвид?
Момчето коленичи до нея и зарови ръка в пръстта.
— Ето тук, ела! Пъхни си ръката!
Тя сложи замислено длан върху земята.
— Усещаш ли?
— Какво трябва да усетя?
— Земята, как пъшка и се тресе, сякаш се разделя с душата си.
— С душата си ли?
— С цветята. Всичко е една душа.
— О, не знаех за това. Теб свещениците ли те научиха?
Момчето поклати отрицателно глава.
— Ами аз просто си го знам. Усещаш ли?
Тя усещаше как нещо мърда под ръката й, но причината за това вероятно беше бризът. Той люлееше тревите и може би се предаваше на корените им в земята.
— Аз не вярвам, че…
Детето изглеждаше разочаровано.
— Помислих, че си от онези, които веднага усещат. Не бой се, по-късно може и да стане.
Сериозността му я накара да се усмихне.
— Ти толкова ли си сигурен, че…
— Мишел, махай се оттам!
Тя се огледа и видя Филип да слиза от своя вран кон. Още не го беше виждала в толкова просто облекло — изтъркани кафеникави панталони до коленете, ботуши, тъмни чорапи и бяла ленена риза, от чиято отворена яка надничаше загоряла кожа.
Мишел кимна, без да откъсва поглед от лицето на Катрин.
— Ела с мен. Ще берем заедно.
Филип се усмихна снизходително на детето.
— Мишел, това е господарката на Вазаро. Тя въобще няма да бере цветя.
Мишел се обърна най-напред към Катрин, а после и към него.
— Сигурен ли си? Мисля, че ще й хареса.
— И тя е сигурна. Върви на полето, Мишел! — подкани го Филип.
Хлапакът се поколеба, отново усмивка пробягна по лицето му, после той се затича надолу по баира. Когато стигна долу, посрещнаха го със смях и шеги.
— Разтревожих се, когато Манон ми каза, че си излязла твърде рано от къщи — каза Филип. — Трябваше да ми кажеш, че се каниш днес да отидеш на полето.
— Снощи още не знаех за желанието си. Но когато стоях на прозореца и гледах как берачите рано сутринта се нижат по черния път, обзе ме мисълта да дойда тук. — Погледът й беше прикован към Мишел, който береше цветя удивително чевръсто. — Той навярно е син на някоя от тези жени, нали?
— Мишел ли? — Филип поклати глава. — Той е ничий. Като птичките. Един от надзирателите го намери в градината с рози, беше на около един ден. Майка му трябва да е била някоя от берачките, родила го е на полето и го е оставила там.
— Но как е могла да го стори? — Катрин беше ужасена. — Едно кърмаче…
