потичаме!
Тя избухна в безпомощен смях, докато се спускаше с шеметна скорост по другата страна на склона, направо към господарската къща. По някое време Мишел пусна ръката й, но тя продължи да тича, като се наслаждаваше с цялото си същество на живителната топлина на слънцето върху кожата си, на вятъра, който свиреше в ушите й и развяваше косите й, на уханието на бергамот, което дразнеше ноздрите й.
Така не беше тичала от онази нощ в манастира, когато… тя забави ход, връхлетяха я спомените. В душата й нещо се сви на топка, после ненадейно отново я отпусна. Нощта на ужаса, в крещящо противоречие с този божествен следобед, беше останала далеч зад нея и не можеше да засегне Вазаро и неговите обитатели.
А пък в случай, че се стигнеше дотам, тя щеше да се опълчи. Щеше да приеме битката.
Разгорещените мисли я изплашиха.
— Катрин, изоставаш — извика Мишел със закачлив поглед през рамо.
— Не, никак даже. Само така си мислиш. Ей сега ще те изпреваря! — Тя напрегна всички сили, обзета от чувството, че би могла да тича от тук до Париж и обратно. — Хайде на бас! Кой пръв ще стигне до нивата с гераниите!
— Аз нали те предупредих, че това ще те натъжи! — Мишел наблюдаваше потиснатото изражение на Катрин при гледката на цветовете, които изчезваха като лепкава каша в огромния казан. — Само че няма никаква причина за скръб. Сега ти още не го разбираш!
— Те умират!
— Те се омекотяват — обясни Мишел. — Те отдават душите си. Не можеш ли да проумееш, че така е по-добре? Ако цветята бяха умрели на полето от естествена смърт, щяха да се върнат веднага в земята, а така се удължава животът им. Парфюмът трае дълго време. Разбира се, не завинаги, но мосю Опостен твърди, че някои египетски парфюми издържали хиляди години, а аз самият съм виждал парфюмирана кожа, обработена преди четиридесет години, която все още издаваше силна миризма. Цветовете умират, но душите им продължават да живеят.
Нежни розови цветове се въртяха тупнали върху сиво-бялата повърхност на лепкавата маса в казана и губеха цвета си, когато набитата жена, която наглеждаше котела, ги потапяше с дълга дървена лопата под повърхността. Катрин досега не беше разглеждала брането на цветята като миг на тяхната смърт, тук обаче унищожението им беше пълно.
Мишел я дръпна за ръката.
— Ела да ти покажа! — Той я поведе под дългите навеси към някаква маса, върху която стоеше редица глинени съдове, пъпни чак до ръба с желирана смес. — Това е помадата. Помириши я!
Катрин се наведе над масата и пое дълбоко дъх. Розите, събудени отново за живот, ухаеха също като на гюлето.
— Сега разбираш ли?
Той изглеждаше така обзет от апостолски жар, че Катрин кимна и се усмихна.
— Да, разбирам.
Мишел беше видимо облекчен.
— Значи, сега можеш да седнеш ей там и да наблюдаваш как работя. Ти самата не искаш да го правиш, нали?
Тя поклати отрицателно глава. И седна върху едно трикрако столче край прозореца. Разбираше, че процесът е необходим, но все пак всичко у нея се противеше, когато виждаше как свежите, прелестни цветове се превръщаха в побледнели, посърнали и изсушени люспи.
Въпреки отворения прозорец в дългото помещение цареше потискаща горещина и задух. Четири различни по големина казана димяха над поддържаните с дърва огньове. Край всеки казан се издигаше огромна камара цветове и всеки от тях беше наглеждан било от някой мъж, било от жена с дълга лопата.
— От какво се състои тази каша? — попита тя Мишел, когато той разбърка още цветове в казана.
— От говежда лой и свинска мас. Мосю Филип купува суровина само първо качество.
Въпреки първоначалната си неприязън тя скоро откри, че процесът я омайва. И този вид работа следваше собствения си ритъм и колкото повече цветове влизаха в гъстата мазнина, толкова повече аромат изтичаше в сместа. Когато маслото станеше прекалено гъсто, изваждаха цветовете, които вече бяха дали своето ухание, и правеха място за нови. Останките се попарваха с вряла вода и се смачкваха с преса, за да се изстискат и последните капки. После следващата порция цветове влизаше в казана.
— Колко трае това?
— Понякога с дни. Докато маслото не може да поема повече аромата. — Мишел хвърли още цветове в котела. — После се прецежда още веднъж и накрая се насипва в глинени съдове. Те се запечатват и се съхраняват в избите.
— Това ли е есенцията, която мосю Опостен използва за производството на парфюма?
Той поклати отрицателно глава.
— Не, това е essence absolue29.
— Каква е разликата?
— Ще ти я покажа по-късно. — Той погледна съсредоточено в казана. — Трябва отново да се прецеди.
Мишел винаги има какво да ми покаже, помисли си тя разнежено. Пътят към морето, брането на цветя, ритъмът на берачите по нивята. Ако можеше да й покаже нещо, пестеше думите си. Никога не казваше нещо, което тя самата би могла да види.
И все пак в бъдеще тя на драго сърце би възложила на Филип надзираването на този работен процес.
— Тревожа се за Жулиет, Филип. — Катрин поднесе чашата с вино към устните си. — Нямаш ли някаква вест от Париж?
— Уведомих Жан Марк писмено за благополучното ни пристигане, но до ден-днешен не съм получил никакъв отговор. А за Жулиет не бих се притеснявал изобщо. Ти знаеш, че при Жан Марк е на сигурно място.
Ала Катрин беше вярвала също така, че и в обителта ще бъде закриляна и защитена от всякакви опасности. Побиха я тръпки и тя остави чашата на масата.
— Не биваше за нищо на света да я оставяме в Париж! Трябваше да я придумам да дойде с нас.
Филип се подсмихна дяволито.
— Нима можеш да придумаш Жулиет да направи нещо?
— Тя не е толкова неблагоразумна и безразсъдна. — Катрин смръщи нос. — Но човек трябва да е упорит и да не я оставя на мира. Не знам защо не изтичах да я върна, когато скочи от каляската.
— Тогава ти беше в такова състояние, че не беше способна на нищо.
Катрин сведе поглед към виното в чашата си. Невероятно, че само преди един месец беше напуснала Париж дълбоко потресена, душевно наранена и изтерзана. Сега тя не беше нито потиснатата личност от тогава, нито подплашеното създание, изнасилено в обителта. Вазаро я беше превъртало в нов човек.
— Да, знам. — Тя го погледна с усмивка. — Но сега се чувствам отлично и трябва да помислим за Жулиет. Защо не пишеш на Жан Марк да изпрати незабавно Жулиет при нас?
— А ако не желае да дойде тук?
— В такъв случай ще се наложи да отида до Париж и да я взема — обясни Катрин с непривична за нея решителност. — Жулиет е изложена в Париж на огромна опасност. Това не може да се отлага, Филип!
Като се усмихваше, той вдигна чаша за безмълвна наздравица.
— Мисля да пиша на Жан Марк още утре. Не бих желал да ми липсва твоето присъствие във Вазаро.
Приятна топлина пропълзя по нея, когато й се усмихна през масата. Красивите му сини очи весело проблясваха на светлината на светите. Тя отново беше привикнала към него, а прехласнатото й обожание полека-лека беше преминало в едно по-уравновесено чувство. Но винаги, когато й се усмихнеше, Катрин изпитваше същия страх.
