Гол! Филип клечеше гол-голеничък върху едно обсипано с цветя легло. Движенията на хълбоците му събудиха у нея отблъскващи спомени.
Той вдигна очи и като я позна, тя го чу да сипе хули и проклятия.
Младата жена под него изпищя. Тя се наричаше Леонор. Катрин я беше виждала често при брането на цветя и винаги се възхищаваше на хубавите й кестеняви коси. Сега ръцете на Филип бяха потънали в косите на Леонор, а краката му бяха увити около голото й тяло.
— Филип! — изплака беззвучно Катрин.
— Не! — Тя се обърна и побягна презглава навън.
— Катрин, върни се! — извика подире й Филип.
Тя едва забеляза Мишел, изтича покрай него и продължи да бяга нагоре по баира. Сълзите течаха като ручеи по бузите й.
Не тук! Не във Вазаро!
Тя чу Мишел да я вика по име, но не спря. Разтърсваха я хлипания, не виждаше накъде се носи.
Тя падна.
Болка прониза слепоочията й като с нож!
Мишел изкрещя.
Или тя бе човекът, който неистово крещеше?
Нещо топло потече по бедрата й.
Кръв!
Непрогледна тъмнина.
Глава шестнадесета
Зелени очи, които святкаха диво.
Катрин познаваше тези очи, познаваше техния пламък, а познаваше и ръцете, които я държаха като в клещи.
Когато се размърда, нетърпима, сякаш огнена болка премина през главата й.
— Не се движи — каза Франсоа, който я гледаше.
— Ти пак си ми сърдит!
— Не на теб — отвърна той пресипнало. — Този път не на теб. Постарай се да стоиш кротко и мирно. Жан Марк се метна на коня и замина за Грас, за да доведе лекар.
— Жан Марк… — Но Жан Марк не беше ли в Париж? Или може би грешеше? Той не биваше да оставя Жулиет на произвола на съдбата.
— Но, Франсоа, той не бива…
Мисълта й се изплъзна, непрогледен мрак я погълна.
Катрин повдигна бавно клепачи и съзря кестеняви очи, познати кестеняви очи.
— Жулиет? — прошепна тя.
— Да, аз съм. — Жулиет се усмихваше на Катрин, топеше кърпа в един леген и много нежно разхлаждаше челото на Катрин. — Най-после дойде на себе си. Цели два дни беше в безсъзнание и ние вече се разтревожихме за теб.
— Ти си тук… — Катрин сграбчи ръцете на Жулиет и ги стисна здраво. Тя смаяно вдигна вежди, когато разгледа приятелката си по-отблизо. — Нещо по-различно има у теб. Косите ти… Болна ли си била?
— Не, косите ми пречеха и затова ги отрязах. Болната си ти.
— Ах, така ли? Толкова се радвам, че си при мен. Хубаво е тук. Можеш да рисуваш морето…
— Не се и съмнявам… но най-напред ще се грижа за теб, докато оздравееш.
— Ах, вярно, ти казваш, че съм болна. — Катрин едва сега усети, че я боляха кръстът и раменете. С болките се върнаха и спомените й. — Аз кървях!
Жулиет присви устни.
— Ти си се подхлъзнала по камъните и си се търколила надолу по хълма. — Тя спря за миг. — Загуби детето.
Катрин се вледени.
— Какво дете?
— Въобще ли не си забелязала? — Жулиет направи малка пауза. — Катрин, ти беше благословена от Бога.
Когато схвана цялото значение на думите й, Катрин затвори очи. Сводестото помещение. Едно дете от каменната гробница, което напираше да излезе от утробата й.
— Аз… аз трябваше да се сетя. Но въобще не помислих за това — прошепна тя. — Или по-скоро не желаех да осъзная, че би могло да ме сполети. — Тя отвори очи. — Ти си знаела, нали, Жулиет? Затова ли ме застави да се омъжа за Франсоа?
Жулиет кимна.
— Всички сте знаели. Трябвало е да ми кажете!
— Ти беше болна. Постъпихме така, както сметнахме, че ще е най-добре за теб.
— То беше част от тялото ми, част от живота ми. Трябвало е да ме оставите аз да реша! — Тя спря развълнувана. — И Филип е знаел!
От устните на Жулиет се изтръгна проклятие.
— Когато те видяхме на каруцата, на драго сърце щях да убия Филип!
— Каква каруца?
— Филип не бил много сигурен, че може да те пренесе на кон и затова се върнал в къщи и взел каруца. Жан Марк, Франсоа и аз бяхме пристигнали само няколко минути преди той да се върне в господарската къща.
Зелени, святкащи от гняв очи отново гледаха към Катрин.
— Не си спомням нищо за Франсоа.
— Той те отнесе горе в стаята, а Жан Марк и Филип хукнаха да доведат лекар.
— Но защо Франсоа е тук?
— Това е дълга история. Една такава история, от която Жан Марк съвсем не е възхитен. Но за нея ще говорим по-късно.
— Добре. — В момента Катрин не беше в състояние да мисли за недоволството на Жан Марк. Силите й изглежда намаляваха с всяка дума, която изричаше. — Къде е сега той?
— Отпътува с Франсоа за Кан, за да види дали е пристигнал корабът му от Марсилия. Преди да напуснем Париж, той уведоми писмено своя корабен агент, че трябва… — Жулиет поклати глава. — Но ти си вече почти задрямала. Лекарят каза, че през следващите дни ще да имаш голяма нужда от сън. Сега си тръгвам и ще те оставя на спокойствие. — След кратко колебание тя добави: — Филип иска да те види.
Катрин се вцепени.
— Не сега!
Жулиет кимна удовлетворено.
— Много добре! Този похотлив женкар не заслужава никаква милост.
— Ти знаеш ли какво стана?
— Да. Филип разказа всичко от игла до конец, когато те докара в господарската къща. Той наистина е голям развратник и суетен паун, но поне е честен. — Жулиет стисна ръката й. — Но вън на прага стои някакво дете, което според мен трябва да пуснеш да те види, щом си по-добре. То клечи отвън в предверието, а Филип всеки път излиза от кожата си, когато се препъне в него.
— Мишел! — Прилив на топлина пропъди част от студа, който беше обзел Катрин. — Да, искам да го видя.
Клепачите й отново се затвориха и тя заспа непробудно. Спа без помръдване чак до първите часове на утринното развиделяване. Когато се събуди, усети, че има някой в стаята.
