— Ти си прекалено слаба, за да… — Жулиет въздъхна. — Не мога да превъзмогна себе си. Бях се заклела да не те задушавам повече с грижите си, а какво всъщност правя? Престъпвам обещанието, което си бях дала. — Тя й намигна. — Но за всичко си виновна ти! Какво друго може да очаква човек, когато при първата ни среща след раздялата изглеждаш така, сякаш те е прегазила карета?
Катрин се усмихна.
— Точно така се чувствам и аз. Прегазена от тежка карета — като берлината, с която взеха Сесил дьо Монтар от манастира. — Тя спря да говори и си пое дълбоко дъх. После бързо смени темата. — Къде е Филип? Бих искала да го видя.
— Заминал е на кон към градините.
— Къде по-точно?
Жулиет вдигна рамене и поклати в недоумение глава.
— По всяка вероятност към северната градина. Там само преди няколко дни имаше много за бране.
Катрин тръгна към вратата.
— Жулиет, ще се видим по-късно.
— Почакай! Ще наредя да те вземе някоя талига.
— Талига ли? — Катрин се изсмя презрително. — За да ме откара до полето! Та то е на малко повече от миля оттук. Преди два дни работех в тази градина от ранни зори до късен следобед.
— Филип вече ни каза. — Жулиет я погледна тъжно и погледът й се плъзна от загорялото лице на Катрин към нейното стройно, гъвкаво тяло. — Знаеш ли, ти изглеждаш… другояче!
— Станах по-силна. Вазаро ми се отрази добре.
— Личи си. — Жулиет ненадейно се обърна. — Щом като не мога да те вразумя, ще си извадя скицника. Ти си права. Мястото е превъзходно за рисуване.
Катрин остана с чувството, че някак беше уязвила Жулиет.
— Жулиет, какво ти е…?
— Хайде, дим да те няма! Но наистина не очаквай от мен, че ще се грижа за теб и ще треперя както преди, ако припаднеш на връщане. — Жулиет се изкачи бързо по стълбището. — Ще бъда страшно заета с моите скици.
— Не, не очаквам нищо от теб! — Катрин погледна угрижено след нея. — Ще се върна скоро.
Жулиет кимна.
— Защо стоиш като закована? Нали знаеш, че ще се тревожа за теб, докато не се върнеш!
Думите бяха изречени сурово, но сърдечно. По същия начин Жулиет изразяваше обичта си на времето в училище и Катрин изпита ненадейно копнеж по дните на общото им детство. Не, тогава те не бяха две деца! Само тя беше детето. Жулиет винаги виждаше живота такъв какъвто е в действителност.
— Не бой се, аз наистина съм много по-силна!
— Знам. — За миг на Катрин се стори, че вижда сълзи в очите на Жулиет. — Наистина го знам. — С тези думи тя продължи да изкачва стъпалата.
Катрин стоеше разкаяна и гледаше подире й. Дали не трябваше да изтича след нея и да я попита защо е излязла от кожата си?
Не го направи. Жулиет беше на път да се разплаче и не желаеше никой да я вижда в такова състояние. По-късно можеха да си кажат какво им тежи на сърцето.
Тя бавно се обърна, отвори вратата и излезе от господарската къща, за да потърси Филип.
Щом забеляза Катрин да приближава, Филип скочи от седлото. Той изтича да я пресрещне усмихнато.
— Катрин, ти изглеждаш великолепно отпочинала. Вече се страхувах, че щеше да… — Той помълча и продължи малко сковано: — Знам, че беше стъписана от гледката, но навярно не разбираш съвсем… Леонор е привлекателна, но тя не значи нищо за мен. Мъжът трябва все пак да си има своите удоволствия.
— Наистина ли? — Тя потърси погледа му, в който прочете искрена загриженост. Тревога за нея, а не за това, че той самият беше заловен в деликатна ситуация. Филип съвсем не беше чудовище, но не беше и сияещият в златен ореол млад бог, когото беше обожавала. Той беше мъж със слабости като всеки друг, но една от тези слабости тя не можеше да му прости. — Не знам какво
— Леонор не е благословена от Бога. Откъде знаеш изобщо…? — Той се вцепени, а погледът му се зарея към простиращите се в падината ниви. — Мишел!
— Мишел.
— Никога не ми е минавало през ум, че знае! — Филип се замисли дълбоко. — Някой от берачите трябва да му е казал.
— Мишел е твое дете. Как може да се отнасяш към него така пренебрежително?
Филип не смееше да я погледне в очите.
— Аз никога не съм бил дребнав!
— Ако беше дете на някой друг, щеше да е достатъчно, че не си дребнав, но той е твое дете!
— Слушай, Катрин, ти добре знаеш, че като последна издънка на своя род аз съм беден и без надежди за бъдещето. Когато Жан Марк ми предложи тук мястото на управител, за мен това беше като манна небесна. Не върви да ме преследва цяла орда копелета — обясни унило Филип. — Това Жан Марк никога не би търпял! Когато ми повери управлението на Вазаро, знаех, че трябва да проявявам известна предпазливост.
— И затова на всяка жена, която е забременявала от теб, си давал пари и си я отпращал далеч от Вазаро.
— Или се омъжваше за някой от берачите. Боже Господи, та тези жени не са чак толкова много! — Филип беше блед като вощеница, но не се забелязваше да страда от гузна съвест. — Катрин, ти си съвсем невинна и не ги разбираш тези неща! Подобни истории се срещат навсякъде и то не само във Вазаро. Аз никому не съм навредил. Жените се радваха, че могат да получат пари и да си заминат.
— А какво се случи с Мишел?
— За Мишел във Вазаро се грижат всички заедно.
— Всички, с изключение на теб!
— Вече ти казах, че давам пари на всяко семейство, което Мишел си избере…
— Престани с тези извъртания и оправдания! — сряза го тя несдържано. — Това не е достатъчно!
Филип я погледна жално.
— Един или два пъти исках да започна разговор с Мишел… но той… той не ми допада… Той е…
— … той не е като другите деца, нали? — довърши тя вместо него и го погледна недоверчиво. — Как е възможно, кажи ми!
— Мишел — Аз не го разбирам!
В този миг си спомни думите на Мишел: „Мосю Филип обича цветята, но не ги разбира!“
— Много жалко! Струва ми се, че той пък те разбира твърде добре!
— Какво ще направиш? — Той се помъчи, да се усмихне. — Допускам, че ще кажеш на Жан Марк. Той ще ме изгони!
— Не, няма да му кажа.
Филип въздъхна облекчено.
— Много мило от твоя страна!
— Никому няма да кажа. Ти обичаш Вазаро и вършиш добра работа. — Тя го погледна. — Но в момента не искам да те виждам тук! Замини за известно време!
— Къде?
— Някъде. Посети майка си и сестрите си за половин година! Тръгни още днес!
— Но ти ще имаш нужда от мен във Вазаро. Не знаеш нищо за нещата, които са необходими за доброто управление на имението!
— Ще се уча от мосю Опостен, от берачите и от Мишел. — Тя се спря. — А когато се върнеш, ще трябва да се примириш с факта, че Мишел живее в господарската къща и се възпитава както му се полага.
— Синът на една обикновена берачка… — Филип забеляза как чертите на лицето й се изопнаха и
