Глава седемнадесета
Късно вечерта „Bonne Chance“ излезе от пристанището в Кан.
— Не можах да разбера причината за тази прибързаност. Надявам се, знаете, че оставихте половината от стоката в складовете, Жан Марк — каза капитан Симон дьо Ло. Свирепият му поглед беше насочен към крайбрежната ивица. — Това пътуване няма да си плати разноските.
— Ще си ги плати и още как! — Жан Марк хвърли на Симон бегла усмивка. — Би могло да излезе най- печелившото пътуване в дългогодишната ни съвместна дейност.
— Нещо не разбирам.
— Свали ме колкото се може по-бързо на брега край Ла Ескаля и аз ще бъда доволен.
Облегнат на перилото, Симон сви рамене.
— Е, щом като на всяка цена искате така. — Той понечи да тръгне нагоре към мостика, но се извърна. — Ах, да, впрочем жената я пратих долу във вашата каюта.
Жан Марк се втрещи.
— Жената ли?!
— Ами… мадмоазел дьо Клеман. Тя се качи на борда още рано следобед — той направи гримаса. — През цялото време седеше на палубата и рисуваше матросите, които товареха кораба. Ако е необходимо да вземате със себе си жена на борда, то бих ви помолил да си избирате такава, която да не иска от екипажа ми да прекъсва работата си и да й позира. Щях да успея да натоваря всичко, ако… — Той престана да се оплаква, когато забеляза лицето на Жан Марк. — Вие съвсем ли не сте я очаквали?
Жулиет! Жан Марк усети как нещо се сви в слабините му и стисна по-здраво перилото на борда. Желанието, което моментално пламна у него, беше толкова бурно, че сякаш го смаза под тежестта си и му отне говора.
— Да!
Дълбоко в душата си се беше надявал, че Жулиет няма да се предаде. Обстоятелството, че в момента се намира на борда, го изпълни със стихийна смесица от чувства, които предпочиташе да не изяснява по- подробно. Наслаждението и възбудата от предстоящото предизвикателство можеше да приеме, но не и радостта, която мигновено го обзе. Тя трябваше да бъде потисната.
— Напротив, очаквах я. Но се удивих малко.
Рунтавите, сиво-черни вежди на Симон се свиха.
— Тя не е от онзи тип, който обикновено предпочитате, Жан Марк.
— Да, не е. — Жан Марк се обърна и тръгна по палубата към кабината на корабопритежателя. — За обикновено и дума не може да става!
Жулиет се беше разположила уютно в каютата и се беше задълбочила в скиците си. Но когато Жан Марк пристъпи прага на кабината, дойде краят на уюта и на негово място се появи напрежението. Както винаги лицето му беше сериозно, но зад неразгадаемата му усмивка тя предусещаше заплашителна смяна на настроението. Бързо сведе погледа си към силуета на някакъв матрос, влачещ бъчва с вино на борда, и се престори, че слага последните щрихи.
— Добър вечер, Жан Марк, очаквах те много по-късно. Е, успя ли да се отървеш от Франсоа?
— Да, беше доста просто. Една щипка лауданум в чашата му с вино и готово! — Той затвори вратата и се облегна на нея. — Да се освободя от теб очевадно е много по-трудно!
— Изненадан ли си, че ме виждаш?
— Не.
— Капитан дьо Ло ми харесва. Вечен недоволник, наистина, но знае какво иска и никому не цепи басма. Знаеш ли, заплаши ме, че щял да ме заключи в каютата, ако не съм престанела да се меся в работата му. Много тактично от негова страна, не мислиш ли?
— Ти направи грешка! Да те оставя на мира, ми струваше повече усилия, отколкото подозираш, а аз не смятам да го правя повторно. Онова, което ти казах, го мислех сериозно, Жулиет.
Тя си наложи да го погледне и тутакси съжали, че се осмели да го стори. Беше почти невъзможно да се преструва на равнодушна, когато той я гледаше така втренчено. Това не беше оня Жан Марк, който я беше държал в прегръдките си в градината на Кралския площад и се беше опитвал да смекчи болката й. Този мъж беше възбуден като жребец и не криеше своята чувственост.
— Знам това. Иначе защо бих казала на капитана, че ще взема твоята кабина? Помислих си, че би ни спестило време, ако всичко се изясни от самото начало. — Като направи кратка пауза, за да си поеме дъх, тя прошепна: — Жан Марк, аз трябваше да дойда при това пътуване!
— С цената на целомъдрието си? Допускам, че си девствена, тъй като все пак дьо Грамон не е успял да те прелъсти?
Тя вдигна рамене с престорена невъзмутимост.
— Цената не ми изглежда толкова висока! Дълго размишлявах върху това и установих, че жените, на които се възхищавам от сърце, не са девственици. Мадам Виже льо Брюн и мадам дьо Стал имат и дух, и интелект, а пък броят на любовниците им трябва да е легион. Някога и аз ще притежавам голям салон и ще направя портрети на много знаменитости. — Тя остави скицника настрана. — Да започваме ли? Малко съм нервна и на драго сърце бих искала всичко да свърши час по-скоро!
— О, не! — Жан Марк се отдели от вратата. — Нямам намерение да проявявам прибързаност. От бързането в тези неща няма смисъл, Жулиет! При тази игра осъществяването е накрая. Имаме няколко дни в открито море, които ми дават достатъчно време, за да получа желаното.
Тя го погледна изпитателно, като отчаяно полагаше усилие да надникне зад цинично усмихващата се маска.
— Не искаш ли сега да задоволиш желанията си?
— Моя скъпа Жулиет, толкова много ми се иска, че дори ме боли! — Той се приближи. — При тези битки мъжът е далеч по-уязвим от жената, но с течение на времето се научих да овладявам телесните си изблици. Мога да почакам.
Жулиет го погледна недоумяващо.
— Какво да почакаш?
Той се усмихна.
— Докато кажеш: „S’il vous plait32, Жан Марк“.
Почувства се така, сякаш й беше зашлевил плесник.
— Значи искаш да ме нараниш?
— Бих искал да изляза от играта победител!
— То е едно и също! — Тя поклати глава. — Няма да допусна такова нещо!
— Напротив, ще го направиш! Защото ти също толкова силно и неудържимо го желаеш, както и аз. От дните в селската странноприемница между нас…
— Не, никога не съм мислила… исках само да те рисувам, нищо повече!
— Ти искаше да строшиш огледалото — каза Жан Марк тихо. — Никога ли не ти е минавала през главата мисълта, че тъкмо това би се случило, ако се слеем? Разрушение и последващо обновление?
Жулиет неволно сви юмруци. Възможно ли е да е прав? Вярно, че Жан Марк владееше мислите й още от първата им среща, а когато по-късно отново влезе в живота й, тя едва се сдържаше от възбуда и от радостно очакване да бъдат заедно.
Не, фактът, че той имаше толкова голямо значение за нея, беше неприемлив. Беше и прекалено опасен.
— Исках само да те рисувам — повтори тя.
Той извади тапата на стоящата върху подноса бутилка, сложи шишето и една чаша на масата и седна.
— Вече няма никакво значение. Съблечи се, моля те!
Сърцето й затуптя, сякаш щеше да изскочи.
— Мисля, че каза…
— Наистина казах, но освен последното действие съществуват и други начини на задоволяване. Докато
