двамата щяхме да бъдем много по-щастливи, ако беше по-отстъпчива. — Когато се премести към нея, тя усети твърдата сила на неговата ерекция. — Виждаш ли колко много те желая? — Той я погали нежно по косите. — Ти също си обзета от желание. — Целувки заваляха по лицето и шията на Жулиет, изпълнени с любов и нежност, сякаш той имаше работа с някаква скъпоценност. Тя се притисна към него и му поднесе устните си. Той я погледна.
— Харесват ли ти целувките?
— Да! Не мога да си спомня някога, преди да са ме целували. Това е едно… толкова сладко чувство.
Тя усети как той се вцепени.
— Това трябва да ми напомни за самотното ти, злощастно детство във Версай, така ли?
— Не, в никакъв случай — побърза да каже тя. — Аз не бях там нито самотна, нито злощастна. Имах си моята живопис.
Той промърмори някакво проклятие и после се отпусна върху койката, разтърсен от безпомощен смях.
— Жулиет, лека-полека започвам да вярвам, че ти все пак ще излезеш победителка от тази игра. Боже милостиви, какъв непогрешим инстинкт имаш! — Той я освободи от прегръдките си и се претърколи на другата страна на койката. — А сега заспивай, преди да съм те удушил!
Когато на следващото утро се събуди, Жулиет видя, че Жан Марк го нямаше. Вече се беше облякла, когато той влезе в каютата и хвърли на леглото някакъв бял пеньоар с дълбоко деколте.
— Когато се намираш в кабината, ще носиш това! — каза той.
Жулиет огледа критично дрехата.
— Чудесно… спомням си, че мама носеше нещо от този род. — Тя поднесе пеньоара към светлината. — Истинско произведение на изкуството… откъде си го взел?
— Изрових го в една от раклите. По всяка вероятност е красял любовницата на някой испански гранд, но на теб ще ти стои далеч по-добре! — Той я изгледа с присвити очи. — Нямаш нищо против тази нощница, нали?
— Не… макар че ми е ясно, че със съгласието ми да я нося би желал да ме поставиш на колене. — Тя хвърли пеньоара настрана. — Ала нощницата ще пробие и твоята отбрана и ще те постави на тясно. Ти изглежда си страстен мъж, дори по отношение на мен.
— Особено по отношение на теб!
— Наистина ли? — Тя го изгледа недоверчиво. — Как така?
— Ами, навярно става дума за един от онези удари, които съдбата нанася на човек!
— Както и да е, не мога да оставам по цял ден в каютата и да играя глупавата ти игра. — Тя отвърна погледа си и стана. — Ти също не можеш да стоиш непрекъснато тук. Трябва да излезем на палубата.
— Ах, наистина ли?
— Да! — Тя грабна скицника и моливите. — Ела с мен, искам да и използвам утринната светлина. Теб ще те поставим пред голямото кормило. Сега, когато сме толкова далеч от брега, мисля, че няма да пратиш кораба на дъното.
— За твое сведение, не бих заседнал на дъното дори когато сме в пристанището. През годините твърде често съм държал в ръцете си кормилото на кораб. — Той спря внезапно. — Искаш да ме рисуваш ли?
Тя избягна погледа му.
— Беше обещал да ми позираш, ако имаш свободно време. Сега имаш доста свободно време.
Той вдигна вежди.
— Исках да работя по време на плаването.
— Но в такъв случай ще ти се наложи да престъпиш обещанието си, а ти положително няма да го направиш. Всеки мъж държи на думата си. — Тя тръгна към вратата. — Отгоре на всичко смятам, че си от хората, които държат на думата си дори когато това не им е приятно.
— Да не ми е приятно ли? Аз страдам, любов моя!
Тя се изчерви.
— Е, в случая сам си си крив. Нямах никакви възражения срещу нашето първоначално споразумение. Ако се беше задоволил с това да се отдадеш с мен на плътска наслада, вместо да се насилваш да ме унижаваш, сега щеше да се чувстваш къде-къде по-добре. — Тя открехна вратата. — Ще се видим на мостика.
Вратата се затвори подире й, а той продължи да стои, скръстил ръце на гърдите си и заразглежда фината тъкан на пеньоара върху леглото. Беше се опитала да превърне поражението си в победа, а нейното безстрашие едновременно го трогна и разочарова. Той се обърна и последва Жулиет на палубата.
Не мога да се оправя с Жан Марк, мислеше си Жулиет съкрушено. Беше предала добре тъмната му, развята от вятъра коса, грациозността на пръстите му, които обгръщаха дъбовото кормило, но лицето му… лицето му беше непристъпно и безизразно, някакво едва блещукащо огледало, което й се подиграваше. Трябваше й повече.
— Ти наистина си в състояние да маневрираш с този огромен кораб. — Жулиет рисуваше кичура коса над слепоочието му. — А пък аз си мислех, че си само банкер.
— Това
— Защо?
— Ах, по най-банална причина. Всеки баща иска да закриля сина си. Той ме обичаше.
— Ти също ли го обичаше?
Лицето му се смекчи.
— Да, обичах го.
Жулиет спря да рисува. Толкова откровен още не беше го виждала. Сега моливът й се разбяга по хартията с отчаяно усилие да запази изражението, преди то да се е разсеяло.
— Струва ми се, че е трябвало да изпълни желанието ти, щом като толкова те е обичал.
— Той беше човек с мека душа и знаеше колко е суров животът в морето. И не проумяваше защо се стремя към нещо толкова варварско, каквото е мореплаването. На четиринадесет години постъпих да служа като юнга на „Албатрос“.
— Минава ми през ум, че не ти е разрешил.
— Той не ми разреши. Шарлот д’Абуа, любовницата на баща ми, се застъпи за мен пред Пол Басто, капитана на „Албатрос“. Бях едва от един ден на борда, когато корабът вдигна платна.
— Баща ти не се ли разсърди на любовницата си, че ти е помогнала?
Той се забави твърде много с отговора и тя реши, че е приключил е тази тема.
— Шарлот го беше завладяла. Тя притежаваше ярко изразена воля и умееше да я налага. — Той я погледна. — Като тебе, Жулиет!
Болезненото изражение беше изчезнало като дим, но беше останала неговата откритост. Моливът й бягаше върху листа.
— Но все пак тя ти е дала онова, което баща ти е отказал.
— Тя ми даде година и половина на един кораб за роби. — Лицето му неочаквано стана твърдо и непристъпно. — Опълчих се срещу нея и тя поиска да ме отстрани от пътя си. Басто беше единственият капитан, когото можа да убеди да ме вземе със себе си.
— Кораб за роби ли? Значи началото е било свързано е търговия на роби?
— Всички корабопритежатели участваха в търговията с роби, защото това носеше печалби и защото не мислеха по-далеч от носа си. През целия си живот бях слушал да се разправя за кораби с роби. Дори баща ми възприемаше всичко това като нещо естествено. — Очите му заблестяха като лед. — За година и половина на борда на „Албатрос“ имах достатъчно време да размисля основно върху това. В Африка взехме
