— Слаба и изнемощяла ще вардя леглото, така ли? Не, аз съм отново на крака.
— Виждам. — Погледът му остана прикован в лицето й. — Сънуваш ли още лоши сънища?
Тя потръпна.
— Вече бях забравила, че и ти знаеш за тази глупост. Съжалявам, че съм била такова бреме за всички. — Паузата беше достатъчна, за да промени темата. — Щастлива съм, че поне ти платиха добре заради мен.
— Много добре — съгласи се той равнодушно. — Но ти не ми отговори на въпроса. Преследват ли те още кошмарите?
— Само понякога, но едва ли може да се очаква друго. От последния кошмар е изминала вече цяла седмица. — Настойчивият му поглед я притесни и смути, и затова побърза да каже: — От Жулиет научих, че днес потегляш за Испания.
Франсоа кимна.
— Ще отплаваме в полунощ.
— В такъв случай вероятно ще искате да тръгнете доста рано. Ще заръчам вечеря за петима.
Неочаквано той се усмихна.
— Неуморима берачка на цветя и същевременно привлекателна домакиня. Питам се какви ли още страни на характера ти ще открия в бъдеще?
— И аз самата се питам. — Тя се обърна и се заспуска през възвишението към нивата. — Ще ти хареса виното на Вазаро — каза тя през рамо. — То е меко и удивително свежо.
— Интересно описание. — Дрезгавият му тон й подейства странно и тя смаяно се обърна. Лицето му беше безизразно. Той каза: — Радвам се, че ще имам възможност да го опитам.
Побиха я тръпки, сякаш над полето повя дъждоносен вятър. Усети как нещо я присви, а ненадейно пламнаха и гърдите й. От страх ли?
Тя се извърна и ускори крачки, докато стигна на нивата при Мишел. Започна да бере цветя с трескава бързина и да ги мята в кошницата.
— Загубила си ритъма — предупреди я Мишел, който гледаше към баира. — Той все още те наблюдава.
Движенията на Катрин станаха по-бавни и по-предпазливи.
— Защо се интересуваш от него?
— Тръгна си. — Мишел пак започна да къса цветята.
— Защо? — попита тя настойчиво.
— Струва ми се, че е от онези хора, които умеят да разбират цветята.
Катрин се разсмя звучно и поклати глава.
— Мишел, това съвсем не е кротък и благ човек. Той е всичко друго, но не и това.
— Не е нужна кротост и благост, а… — Той се постара да намери правилната дума. — Потребно е знание. Чувство.
— И според теб той притежава и двете, така ли?
— Убеден съм. — Мишел се замисли. — За тебе усещах, че ще ги разбереш. Той обаче е различен от теб.
Не, ние нямаме нищо общо помежду си, помисли Катрин. Но Франсоа притежаваше способността да я смущава. Колко е добре, че днес ще напусне Вазаро!
Смущението на Катрин се разрасна, когато същата вечер пристъпи прага на салона и срещна погледа на Франсоа. Учтивият поклон, който направи, като се надигна, не можеше да я заблуди. Погледът му не беше загубил нищо от своята настойчивост.
Ненадейно осъзна, че беше с голи рамене, които проблясваха в слънцето на късния следобед и които подчертаваха заоблеността на гърдите й над копринената рокля с цвят на слонова кост.
— Моля ви, седнете!
Тя се отпусна в едно кресло и погледна Жан Марк. Той вече беше в пътнически костюм. Със закъснение забеляза, че и Франсоа беше готов за път.
— След четвърт час вечерята ще бъде сервирана. Надявам се, че се чувствате добре.
— Абсолютно. Катрин, вино? — Жан Марк стоеше до шкафа в другия край на салона и наливаше вино. — Изглеждаш ослепително.
— Да, ослепително — повтори Франсоа тихо, като сядаше. Топлината на усмивката му мина през помещението и я обгърна цялата.
Катрин отмести погледа си от Франсоа.
— Вино ли? Ах, да, моля те. Къде е Жулиет?
— Още не е слязла. — Жан Марк се обърна и подаде една чаша на Катрин. После отиде при Франсоа и подаде и на него. — Не съм я виждал от снощи.
— Аз я видях днес сутринта, преди да изляза и да отида на полето. По всяка вероятност се е вглъбила в скиците си и отново е забравила за времето. — Катрин отпи от чашата си. — Ако не дойде скоро, ще отида да я видя.
— Няма защо да бързаш. — Жан Марк седна и изпъна обутите си в ботуши крака пред себе си. — Жулиет надали някога може да бъде точна. Пий си виното!
Катрин го погледна с любопитства.
— Ти вече си разбрал това, така ли?
— Разбрах някои неща за Жулиет. — Жан Марк хвърли равнодушен поглед към Франсоа. — Та вие изобщо не пиете!
Катрин се усмихна.
— Това е виното на Вазаро, за което ти разказах. Помниш ли?
— Да, помня. — Франсоа вдиша чашата си и отпи на големи глътки.
— Е, как го намираш? — попита Катрин. — Това е от добра реколта.
Франсоа кимна, когато срещна погледа й.
— Свежестта ми прави по-голямо впечатление от мекотата и понякога тъкмо тя е онова, от което се нуждае един мъж.
— А, така ли било? — Отново я обзе жар и тя припряно извърна погледа си. — Филип разправяше, че тази година гроздето щяло да бъде превъзходно. Дано излезе прав. Вие…
Звучно издрънчаване я прекъсна.
Стъписана, тя погледна Франсоа. Той се беше строполил върху облегалката на стола си. Чашата му беше паднала на пода, червеното вино образуваше локва върху дъбовия паркет.
Катрин скочи и изтича уплашено към него.
— Жан Марк, той не е добре!
— Ами! — Жан Марк също стана и се приближи до него. Той отмести главата на Франсоа назад и го погледна изпитателно в лицето. После изправи снага и каза спокойно: — Спи дълбоко и непробудно. Не е изпил всичко, но е достатъчно, за да го отстраним от пътя си, преди да излезем в открито море.
— Ти си го упоил?
— Реших, че така е по-мило от моя страна, вместо да му разбивам черепа — каза Жан Марк и допълни, като сви рамене: — Уважавам го. Затова не ми се искаше да го ранявам. — Той разкопча най-горните копчета на ризата на Франсоа и разхлаби твърдата яка. — Така, сега му е по-удобно. Конят ме чака оседлан в обора. Докато Франсоа дойде на себе си, „Bonne Chance“ ще е в открито море.
— Жан Марк, ти не постъпи добре — каза Катрин с леден глас. — В края на краищата той е гост в моя дом!
— Скъпа Катрин, щеше ли да е по-добре, ако бях изчакал до Кан и го бях оставил да лежи в някоя тъмна уличка, където крадците можеха да го оберат и да го убият?
— Не, но това, което стори, също не е правилно…
— Дантон го прати по петите ми, за да ме следи отблизо. Аз няма да тръгна да търся „Вихрения танцьор“ само за да ми го отнеме после някой и да го поднесе на републиката. Au revoir, Катрин, кажи на Жулиет, че аз… — Той спря по средата. — По всяка вероятност няма да имаш възможността да й кажеш нищо, след като открие, че съм тръгнал към пристанището без нея. Когато кипи от гняв, езикът й е остър като нож.
С тези думи той напусна салона, а веднага след това Катрин дочу и хлопването на входната врата.
