— Но можеш да рисуваш с думи. Там си много по-добра от мен. Обещай ми, че ще го направиш!
— Сега все още не мога.
Жулиет кимна с разбиране.
— В такъв случай остави първите страници празни и ги попълни по-късно. Но някой ден ще го сториш, нали?
— Някой ден.
— По-добре по-скоро!
Катрин прегърна бурно Жулиет и каза задавено:
— Да, скоро! — После пусна приятелката си и се обърна. — Сега ме остави да вървя, преди да съм ревнала и ти да ме обвиниш, че цивря като малко дете. — Тя се спря на прага. — Ще се върнат ли днес Жан Марк и Франсоа?
— Жан Марк не ми каза кога смятат да се приберат. Струва ми се, че ако можеше, би вдигнал веднага платна и би излязъл в отрито море, без да се връща обратно. Но той ще поиска да научи дали си се оправила напълно, преди да тръгне на път.
— В такъв случай на масата ще бъдем само трима.
— Трима ли? Мислех, че и момчето ще присъства.
— Отпратих Филип за известно време. Вече от доста отдавна не е навестявал семейството си. — Катрин отвори вратата. — В момента във Вазаро няма нужда от него.
— И господарката на Вазаро също няма нужда от него — добави Жулиет тихо.
— Да, аз нямам никаква нужда от него. — Катрин се чувстваше лека като птичка, сякаш товар се беше свлякъл от плещите й. Ръцете й обхванаха по-здраво дневника. — Въобще не се нуждая от него.
Жан Марк пристигна във Вазаро едва подир полунощ.
Франсоа не беше с него.
Когато Жулиет дочу приглушеното чаткане на копита пред къщата, тя скочи от леглото, изтича долу и отвори със замах вратата, докато Жан Марк се качваше насреща й по стъпалата.
— Имаме ли кораб на разположение?
— Имам един кораб — отвърна Жан Марк. — „Bonne Chance“31 стои готов за отдаване в пристанището, Франсоа остана в Кан, за да потърси някой пристанищен чиновник и да подготви отплаването утре вечер.
— Колко хубаво, че ти помага. — Жулиет го каза някак разсеяно, а погледът й беше прикован в Жан Марк. От двете страни на устата му се бяха образували дълбоки бръчки и беше достатъчно да го погледне човек, за да разбере, без да го пита излишно, че настроението му не е никак добро. — Ял ли си вече?
— Преди да тръгна от Кан. — Той я изгледа от главата до петите. — Никога ли не слагаш нощем нещо друго, освен тази невъзможна риза?
Жулиет погледна към широката си бяла нощница.
— Откъде накъде? Беше страшно мило от страна на Мари, че ми я даде, а е страшно топла и удобна. Нощите тук наистина не са толкова студени като в Париж, но все пак…
— Няма значение. — Жан Марк затвори вратата и тръгна към стълбите. — Лека нощ, Жулиет!
— Надявам се, че си разбрал. Аз ще пътувам с теб за Испания.
Както вървеше, той се спря, но не се обърна с лице към нея.
— Няма да стане!
— Говоря испански. Майка ми държи „Вихрения танцьор“. Ти се нуждаеш от мен.
— Прекалено съм уморен, за да споря с тебе. Сили не ми останаха. Цял ден, съм се разправял с алчни чиновници, които бих предпочел да удавя в морето, вместо да ги подкупвам. А преди да изляза в открито море, ще трябва да измисля начин да се отърва и от Франсоа.
— Но ти имаш нужда от мен!
Едва сега той се обърна с лице към нея и я погледна, а тя стоеше така, сякаш четката беше в ръката й и щеше да рисува портрета му.
— По време на това пътуване ще имам нужда от теб само за да задоволя плътските си страсти. Следователно, ако искаш да дойдеш с мен, ще трябва да поемеш и тази задача. Разбра ли ме добре?
Дъхът й секна и минаха няколко секунди, докато се окопити.
— Да разбирам ли това като заплаха?
— Не, като предупреждение. Последно при това! — Той се усмихна. — Само Бог знае защо. Не съм имал жена, откакто напуснах Марсилия и в момента съм толкова наежен, колкото твоят сладострастен дук дьо Грамон.
— Той не беше мой. Той беше любовник на майка ми.
— За което съм му безкрайно благодарен. Но дори да беше посещавала леглото на всеки царедворец от Версай, пак щях да те поканя в моето.
— Би било твърде неблагоразумно. Дребната шарка мореше много хора тогава.
— В сегашното ми състояние това изобщо няма да ме спре, повярвай ми.
— Много неразумно! Един нищожен миг на наслада, а сетне… — Тя спря неочаквано и пое дълбоко дъх. Чувстваше, че думите й са напълно безсмислени, тъй като в действителност усещаше само тръпка между бедрата си и горещина, която се надигаше към бузите й.
Жан Марк отправи сериозен поглед към нея.
— Не го прави. Жулиет! Намирам се в невероятното положение да ти угаждам за нещо, което според мен не се подразбира от само себе си. За първи път в живота си се опитвам да обуздая желанията си и да те пощадя. Това съвсем не е малка жертва от моя страна. — Той спря, изглежда, за да се убеди, че се е овладял. — Ти беше права. Никога не съм обичал нито една жена и освен това нямам намерение да обичам. За мен всичко е една игра, която, щом започна, трябва да спечеля, и никога не се отказвам, преди да съм я спечелил. Послушай съвета ми, плюй си на петите и беж да те няма. Ако не искаш нашата връзка да се превърне в сладострастна клопка, остани във Вазаро. — Той се изкачваше нагоре по стълбите. — А в случай, че решиш да дойдеш с мен, съветвам те изобщо да не вземаш със себе си отвратителната нощница, към която изглежда имаш особено предпочитание. Точно нея най-напред ще изхвърля зад борда!
— Кой е този? — попита Мишел.
Катрин хвърли още две рози в кошницата, преди да погледне към билото на хълма, накъдето сочеше ръката на Мишел.
Франсоа Ечеле стърчеше там като дърво и се взираше в Катрин.
— Това е Франсоа Ечеле, един от парижките гости.
— Знам това. Той беше тук и в деня, когато ти се подхлъзна и падна, но какъв ти е на теб?
— Вече ти казах.
— Той страшно се беше разгневил на мосю Филип — каза Мишел. — Даже си помислих, че иска да го убие, задето ти е причинил болка.
— Заблуждаваш се, хич не го е грижа за мен. — И все пак този мъж беше нейният съпруг, както малко потиснато й подсказа нейната памет. Макар и не в очите на Бога, но все пак в очите на Френската република. Споменът за оня ден се беше разсеял и беше заприличал на обикновена травма като всичко останало, което се беше случило, след като в онази паметна утрин погледна от прозореца на каретата и видя цветята. Вазаро беше сега нейната единствена действителност.
— Той те чака. По-добре иди при него — каза Мишел. — Убеден съм, че ще стои там, докато не отидеш.
Катрин се усмихна.
— Е, никак няма да ни хареса, ако пусне там корени. Ще бъде доста трудно да го извадим оттам, ако някой ден решим там горе да садим цветя. — Тя тръгна покрай редовете. — Ще се върна скоро, Мишел.
Той не отвърна нищо, а като се обърна, тя видя, че Мишел замислено е вперил поглед във Франсоа.
— Жулиет ми каза, че си тук. Не очаквах да те заваря в толкова добро състояние — каза Франсоа, когато тя застана пред него. Погледът му бавно се местеше от дебелата плитка към дървените обуща на краката й. — Мислех, че все още…
