побърза да продължи: — Не мога да го призная за свой син. Жан Марк би побеснял от гняв и би ме освободил от длъжност.
— Жан Марк не е собственик на Вазаро. Аз решавам дали да си тръгнеш, или да останеш — каза Катрин нетърпеливо. — Но изобщо не бих желала да признаваш Мишел за свой син. Вече е прекалено късно!
— Да! — Филип кимна припряно. — Радвам се, че разбираш. Аз не му желая злото. Ако искаш, на драго сърце бих могъл да завържа с него и по-близко познанство.
— По-добре недей! — В гласа й се долавяше сарказъм. — Недей, щом като момчето не ти допада!
С тези думи тя се обърна и го остави в недоумение.
— „Вихреният танцьор“… — промърмори Катрин. Тя се приближи към канапето до прозореца, където седеше Жулиет и рисуваше. — Но не е ли прекалено опасно във времена като тези човек да пътува до Испания.
— Не мога да разбера защо. — Моливът на Жулиет нанасяше леки щрихи по листа на коленете й. Погледът й беше насочен към берачите из градините от долната страна на господарския дом. — В крайна сметка аз говоря испански, а ние все още не сме във война с Испания. Като слезе на сушата в Ла Ескаля, Жан Марк смята да купи коне и да стигне до Андора. Ако ни задържат на границата, винаги мога да кажа, че съм избягала от Франция, едва съм спасила живота си и търся убежище в дома на дядо си. Като знам колко емигранти има в Испания, моята история няма да прозвучи неправдоподобно. Всичко ще мине като по мед и масло. — Тя направи гримаса. — А с нас е и Франсоа, който може да предложи закрила на Жан Марк.
Катрин изглеждаше сащисана.
— Франсоа ще закриля Жан Марк, така ли?!
— Дантон каза, че точно затова пращал Франсоа да ни придружи до Испания. — Тя се усмихна. — Намирам го по-скоро смешно. Все едно пантера да защитава тигър, не смяташ ли?
— И какво казва Жан Марк?
— Той смята, че Дантон праща Франсоа с него, за да узнае какво ще прави в Испания. По всяка вероятност това е истинската причина.
— Вече съвсем се оплетох. Говориш единствено за Жан Марк, а после твърдиш, че искаш да заминеш с тях?
— Така и ще постъпя! — Жулиет рисуваше едно закръглено бебе, което лежеше в кошче близо до една берачка и ръкомахаше весело. — Но Жан Марк настоява да остана тук, във Вазаро и се държи така, сякаш е убеден, че ще ми се наложи!
— В повечето случаи той успява да се наложи. Аз бих предпочела да останеш тук.
— Вече ти казах защо трябва да замина с тях. Как да съм сигурна, че Жан Марк ще ми даде парите за „Вихрения танцьор“, ако тръгне да го търси сам и в края на краищата го намери?
— Той твърди, че ще ти даде парите.
— Ние сключихме договор. — Жулиет вирна войнствено брадичката си. — А един договор трябва да се спазва!
Катрин се отпусна на пейката и се облегна на стената на дрешника. Тя насочи поглед към Жулиет.
— Струва ми се, че и ти си се променила.
Жулиет поклати глава.
— Все съм си същата.
— Не, ти изглеждаш… по-мека.
— И ти сега ме гледаш с по-бистър поглед. Никога преди не съм се чувствала толкова безстрашна и силна. — Жулиет се взираше в скицата си. — Франсоа ми рече веднъж, че аз съм човекът, който има нужда от теб. Трябва да е бил напълно прав, понеже сега ти въобще нямаш нужда от мен. — Тя се усмихна с усилие. — Ти си ме надраснала с цяла глава! Как е възможно това?
— Вазаро направи чудеса с мен.
— А малкото момче на Филип?
Катрин ококори очи.
— Ти знаеш ли за Мишел? Откъде научи?
— Ах… очите и формата на устата са сходни.
Катрин трябваше да се сети, че острите очи на Жулиет ще открият онова, което на нея й беше убягнало. Това са все пак очи на художник…
— Мишел ще се пренесе при мен в господарския дом, стига да успея да го придумам.
Жулиет спря да движи четката.
— И ти ще се омъжиш за този суетен паун?
— О, не!
Жулиет се успокои.
— Някои жени много оглупяват, когато работата опре до мъже. — Тя се залови да рисува планините в дъното. — Ще се чувстваш по-добре с детето, отколкото с мъжа. На драго сърце бих нарисувала портрет на Мишел. В лицето му личи повече характер, отколкото в мутрата на оня суетен франт, баща му.
— Ще останеш ли във Вазаро, като се върнеш от Испания?
Жулиет поклати глава.
— Имам да върша много неща в Париж и няма да мога.
— Става дума за кралицата, нали?
— Жан Марк и аз се споразумяхме…
— Париж е прекалено опасен. Дюпре ще…
— Там е достатъчно сигурно… — Жулиет спусна мигли. — Дюпре е напуснал Париж, а мен никой няма да ме познае. Имам великолепна перука, която ме преобразява напълно.
Катрин поклати скептично глава.
— Не си блъскай напразно главата! За мен не представлява никакво трудност да ти разреша да се оправяш и без мен. — Жулиет й намигна весело. — Но не бих могла да изтърпя, ако сега пък ти започнеш да ме задушаваш с грижи и внимание.
— Но ти все пак ще минеш през Вазаро, преди да продължиш за Париж, нали?
— Ама разбира се! Нали ти казах вече, че искам да рисувам Мишел.
Катрин поклати глава, меланхолично усмихната. Жулиет наистина не се беше променила. Все още се срамуваше да признава чувствата си.
— В такъв случай ще впрегна цялото си красноречие и ще се помъча да те убедя, когато се върнеш. — Катрин се изправи. — Сега те оставям на скиците ти, а аз ще се погрижа за вечерята.
— Почакай! — Жулиет се изправи бавно и хвърли скицника на канапето. — Имам подарък за теб. — Тя изтича до писалището от розово дърво и изтегли средното чекмедже. — Трябва да ми обещаеш, че ще го използваш.
— Подарък ли? — Катрин си припомни деня, когато Жулиет й беше подарила верижката с медальона. Стори й се, че оттогава е изминала цяла вечност.
Жулиет извади от чекмеджето грамадна книга, подвързана с червена марокенова кожа.
— Това е дневник, в който е добре да записваш преживяванията си за всеки отделен ден. Аз съм написала датата на всяка страница.
Тя спря и си пое дъх.
— Започва от втори септември 1792 година.
Усмивката на Катрин помръкна.
— Манастирът!
— Дневникът е предназначен само за твоите очи. — Жулиет прекоси стаята и подаде книгата на Катрин. — Ще ти помогне.
— Не…
— Аз получих помощ по подобен начин. Жан Марк ме застави да рисувам онова, което се беше случило там и… аз изпитах люта омраза, докато рисувах онези canailles. — Тя погледна приятелката си. — Но това ме освободи. Не искам ти да оставаш пленница на кошмарите, след като аз успях да се освободя!
Катрин се усмихна колебливо.
— Не умея да рисувам.
