— Жулиет, ти ли си?
— Не, аз съм. — Мишел седеше с кръстосани крака на килима в средата на помещението. — Тя ми нареди да чакам тук, щом й казах, че няма да си тръгна. — Той впери обвиняващо очи в нея. — Ти направо ме смрази. Помислих си, че ще предадеш Богу дух.
— Искрено съжалявам! Не исках да го правя! — Тя се усмихна изнемощяло. — Радвам се, че те виждам, но сега отивай си вкъщи да поспиш.
Той припълзя по-близо до леглото, кръстоса ръце върху завивката и опря дланите в брадичката си.
— Не биваше да те водя там. Исках само да видиш морето, когато е най-красиво!
— И то беше наистина хубаво… — Тя протегна ръка и го поглади по къдравата коса. — Не си виновен ти, че паднах. Видях нещо, което… ме развълнува.
— Мосю Филип и Леонор, които правеха онова нещо.
Катрин го погледна.
— Ти си знаел какво вършат там… — В гласа й се долавяше погнуса и отвращение.
— Мосю винаги води жените в къщата, когато иска да се забавлява с тях.
— Това не е за пръв път, така ли? Значи той принуждава цветоберачките…
— Не, не, жените отиват с него на драго сърце. Той им доставя наслада и те с радост отиват при него.
— С радост?! — Катрин преглътна с усилие. — Това не е никаква радост.
Мишел я погледна изненадано.
— Повечето мъже и жени на полето обаче го възприемат така. — Малката му ръка докосна и похлупи нейната. — Мъчно ми е, че си загубила детето. Знам, че щеше да го обичаш!
Щеше ли да обича детето, което й беше натрапено? Никога нямаше да узнае, а това откритие водеше след себе си пустота, меланхолия и униние. Всяко дете, което се ражда на този земен свят, заслужава любов.
— Майка ми не ме е обичала. — прошепна Мишел. — Тя е искала да умра!
— Не — възрази меко Катрин. — Навярно е била само много изплашена и не е знаела какво да направи.
Мишел поклати глава.
— Тя не ме е искала. Никога след това не ме потърси. Може би се е бояла, че мосю Филип ще й се кара.
— Защото те е оставила на полето?
Той отново поклати глава в знак на несъгласие. Извитите му мигли, черни като смола, бяха спуснати и скриваха погледа му.
— Защото не ме е взела със себе си. Всички жени трябва да вземат със себе си децата. Той им дава много пари, но те трябва да се грижат за тях. Майка ми го е измамила.
Катрин хвана по-здраво детската ръка.
— Не те разбирам, Мишел!
Учуденият му поглед срещна очите й.
— Майка ми беше от жените, които посещаваха с мосю Филип maisonette des Fleurs.
— Боже милостиви! — прошепна тя. Дете на Филип! Мишел беше дете на Филип! — Откъде знаеш всичко това?
Мишел вдигна в почуда рамене.
— Та това го знаят всички из градините. Много жени са били вече там, преди да се родя. Те знаят, че майка ми е измамила мосю Филип.
— Тя ли го е измамила? А какво е станало с теб? Тя е оставила новороденото в полето на съдбата му, а пък той дори не те е признал… — Тя не продължи мисълта си, защото забеляза, че Мишел я гледа объркано. — Не твоят баща е бил измамен…
— Моят баща ли? — Той повтори думата, сякаш му беше непозната. — Мосю Филип ли имаш предвид?
— Той е твоят баща!
Мишел за кой ли път поклати отрицателно глава.
— Той е мосю Филип!
Можеше ли да бъде обвиняван за това? От ранно детство Мишел беше израснал сред хора, които приемаха, че Филип е господарят, който има право да опложда жените. Дори го хвалеха, задето ги отпращаше с пари в пазвите. Мъж, допуснал детето му да стане полски ратай и не е проявил към него повече внимание, отколкото към останалите дечурлига на полските работници. Мъж, допуснал свещеникът да нарича Мишел дете на греха, а майка му блудница и не признал собствената си вина!
Тя усети как у нея се надига необуздан гняв. При все това овладя вълнението си, наведе се и докосна с устни тъмните къдрици на момчето.
— Да, имаш право, той е мосю Филип. Той не е твоят баща. Ти не се нуждаеш от него.
— Знам. Аз си имам цветята.
Горещи сълзи пламнаха в очите й. Мишел обичаше своите цветя. Тя си имаше Вазаро. Жулиет си имаше живописта. Увлечения, които носеха утеха и смекчаваха болката и самотата в живота, но не беше ли необходимо и още нещо?
— Ти винаги ще ги имаш и ще получиш даже повече!
— Не ми трябва нищо повече!
— Да, но отсега нататък ще имаш повече. — Тя прокара длан по косата му. — Сега отивай в леглото и ме остави да спя! Утре трябва да свърша много неща.
Той се намръщи.
— Дочух как лекарят каза на мадмоазел, че трябвало да останеш две седмици на легло.
— Дойде ми до гуша хората да ми казват кое е добро за мен и кое не. Сигурна съм, че ми мислят доброто, но на това трябва да се сложи край. Ще дойдеш ли отново следобед?
Той кимна.
— Да, ако си свърша работата на полето.
— Не, не ходи в градината. Ти няма нужда да… — Тя се сепна. Мишел обичаше брането на цветя и всичко, свързано с тях. Не биваше да му натрапва волята си само защото беше вбесена заради Филип. В края на краищата нея самата я привличаше работата на полето. Ала това беше нейно собствено решение, взето без чужда намеса. Мишел никога не е могъл да решава свободно и самостоятелно. — Да, в такъв случай ела след работа!
Той се усмихна и се изправи.
— Ще ти донеса цветя. Всяка стая става много по-хубава, когато в нея има цветя.
— О, да, моля те!
Тя го гледаше в захлас как върви към вратата — дребничък, дързък, раним и все пак притежаващ някаква сила, необичайна за едно дете на неговата възраст. Мишел беше син, с когото би се гордял всеки баща, ала Филип го беше оставил на произвола на съдбата, както и майка му! Това беше жестоко!
Щом вратата се хлопна, тя се мушна под завивката. Изпепеляващата тъга и мъка сега бяха по-осезаеми от преди. Но в този миг не тъгуваше за детето, което толкова малко беше живяло в утробата й, а за нещо скъпо и лелеяно, което в спомените беше й давало топлина и радост. Нима Филип, когото беше обожавала, действително някога е съществувал или се беше променил така, както се беше променил и целият свят?
Усети как сълзите потекоха по бузите й, но не направи нищо, за да ги удържи.
Всяка жена има право на сълзи, когато мечтата й е разбита.
— Какво си намислила? — Жулиет гледаше недоумяващо Катрин, която бавно се спускаше по стълбището надолу. — Върви веднага обратно в леглото! Лекарят каза…
— Чувствам се чудесно! — прекъсна Катрин упреците й и същевременно направи гримаса. — Е, не съвсем чудесно. Всичко така ужасно ме боли, че обличането ми отне почти цял час.
— Трябваше да ме извикаш!
— Защо? Знаех, че ще се справя сама. Само не биваше да се предавам.
