особено, бяха улучили тънка струна дълбоко в душата й. Тя се обърна и тръгна покрай обраните цветя, после продължи нагоре по баира към господарската къща.
Следващия и по-следващия ден Катрин беше неотлъчно на полето с гераниите. На третия ден берачите се преместиха в градината с розите и Катрин ги последва по петите. На четвъртия ден се почувства по- силна, а трудовият й ритъм беше по-спокоен и по-уравновесен. На петия ден Мишел й позволи да остане и следобед. Гордост и задоволство изпълниха Катрин, когато тя и Мишел последваха берачите след края на работния ден.
— Къде ходиш след работа, Мишел?
— Понякога отивам на разходка. Ако се мине оттатък този хълм и се пресекат две градини, може да се види морето. — Той вдигна една роза, която по невнимание беше паднала от нечия кошница, поднесе я към носа си и вдъхна дълбоко аромата. — Понякога посещавам и мосю Опостен, а пък той ме оставя да му помагам при опитите с есенциите. Днес ще отида в складовите помещения и ще помагам при омекотяването.
— Омекотяването ли?
— По този начин отнемат аромата на цветята.
— Мога ли да дойда с теб?
— Не, още не. — Мишел понечи да последва останалите берачи.
— Защо не?
— Само ще те натъжи. Засега е по-добре да се ограничиш с брането.
— Бих могла да помоля място Филип да ми го покаже.
Мишел се спря като закован и й хвърли разтревожен поглед.
— Ще те натъжи — повтори той. — Ти не осъзнаваш колко много са ти дали цветята. Може би ще те заведа там следващата седмица. Нали ще почакаш?
Катрин понечи да възрази, но размисли и се отказа.
— Ще почакам… но само до другата седмица и нито ден повече.
Той се усмихна широко. Около на очите му се образуваха бръчки.
— Ти прие битката. Виждаш ли колко много ти дадоха цветята?
Тя отвърна на усмивката му.
— А утре ще ме заведеш там, откъдето се вижда морето.
Той кимна, после хукна да настигне останалите берачи.
— До утре, Катрин! — извика й той. И помаха на едно голямо, изкаляно до ушите момче. — Хей, Донато, почакай ме!
Тя го наблюдаваше, обзета от нежност, как догонва другаря си. Понякога Мишел беше само дете, преливащо от жизненост, а понякога изричаше някоя мъдрост, почти необичайна за годините и нищожния му житейски опит. Катрин не знаеше кой Мишел й беше по-скъп на сърцето.
Като се обърна и видя зад себе си Филип на кон, тя се изчерви и се хвана за мокрото от пот чело. Ненадейно осъзна колко мръсна беше и в какъв безпорядък бяха косите й.
— Добър ден, Филип! Утре полето ще е обрано. Розите не са ли…
— Не мислиш ли, че е достатъчно, Катрин? — пресече я той нетърпеливо. — Не желаех да се намесвам, защото изглеждаше толкова доволна, но един прекрасен ден ти ще си господарката. Нима искаш берачите да си спомнят как си превивала гръб на нивата рамо до рамо с тях?
— Че защо не? — Тя изтри нервно мръсните си длани в полите на роклята си.
— Те трябва да изпитват почит към теб. Повярвай ми, ако те чувстват като равна, това ще навреди на бъдещото ти положение.
— Наистина ти вярвам, но… — Тя му се усмихна подкупващо. — Искам да го правя, Филип.
— В такъв случай, разбира се, трябва да го правиш. Хубавите жени трябва винаги да правят това, което искат. — Той се наведе. — А би ли ви харесало да дойдете за вечеря вкъщи, мадмоазел?
Тя кимна плахо, като попиваше в себе си фигурата му, любезната му усмивка, блестящата му на слънцето златиста коса.
— Аз…аз не съм хубава!
— Напротив, хубава си. Имам отлично зрение и вкус и те уверявам, че казвам истината. — Той протегна ръце насреща й. — Елате, хубава девойко, моля ви да пояздим до дома!
Тя беше мръсна, изпотена и изморена, но когато той я погледна, ненадейно се почувства красива. Красива и чиста, и толкова млада, като в деня, когато заедно пътуваха в екипажа за Версай. Тя пристъпи крачка към него, после още една. Изравни се с жребеца му. Филип се наведе, взе я внимателно на ръце, сякаш беше от порцелан и я сложи още по-внимателно пред себе си на коня. После пое юздите.
— Облегни се назад! Няма да паднеш. Аз те държа здраво.
Когато конят се понесе в тръс, тя седеше скована и неподвижна. Макар че я държеше съвсем нежно, по тялото й премина тръпка на неудоволствие. Няма от какво да се боя, успокояваше се тя. Това не беше друг, а Филип, нежният, скъпият и толкова внимателният към нея Филип. Защо изпитваше такъв голям страх? Когато лежеше с Франсоа Ечеле в леглото, тогава не се беше бояла дори наполовина.
Ала Франсоа Ечеле беше изчезнал от живота й. Сега Вазаро беше нейният свят. Вазаро и цветята, дребничкият Мишел и Филип, който въплъщаваше всичко, което един мъж трябваше да представлява.
Бавно и с известно колебание тя се облегна на широките гърди на Филип и си наложи да се отпусне, докато той пришпорваше коня.
— Кой живее в прелестната малка къща отсреща? — попита Катрин, колкото да убие времето и посочи стръмния склон надолу.
Мишел хвърли равнодушен поглед към покритата със слама къщичка, която се гушеше под едно надвиснало дърво.
— Никой. Това е maisonette des Fleurs.
— Къщата на цветята?
— Тя принадлежи на мосю Филип. Той често отива там.
Мишел я придърпа към ръба на скалата и посочи в другата посока.
— Там е морето. Днес то се вижда твърде мъгляво. Трябва да дойдем друг път в някой по-ясен ден.
Катрин се обърна в посоката, която й показваше и прикри с длан очите си. Вярно беше…Мараня се стелеше над планините и над Кан и забулваше крайбрежието, но ослепителните слънчеви лъчи сякаш полираха водата и превръщаха кобалтовосиньото на Средиземно море в стоманеносиво.
— Въпреки това е толкова красиво! С такава радост Жулиет би нарисувала това! — Ненадейно осъзна, че мислите й за Жулиет в последно време бяха винаги приятелски, без потискащото чувство за зависимост. Сега тя изпита само съжаление, че скъпата й приятелка я нямаше. — Бих желала да дойде във Вазаро. Има толкова много неща, които можем да й покажем, нали, Мишел?
— Жулиет твоя приятелка ли е? — Мишел вдигна някакъв клон от земята и го запокити като копие през скалата надолу. — Аз имам много приятели.
— Знам. А аз имам само една приятелка.
Той се усмихна.
— Имаш и мен!
Тя отвърна на усмивката му.
— Правилно, значи имам двама приятели.
— И всички други берачи на драго сърце биха били твои приятели, но усещат, че това няма да хареса на мосю Филип.
Катрин знаеше, че е така.
— Той няма нищо против нашето приятелство, но смята, че не трябва да работя на полето.
— Той не разбира цветята.
— Той е добър човек — възрази тя. — И обича Вазаро.
Мишел кимна.
— Аз не твърдя, че не е добър човек. Всички берачи го смятат за разбран и справедлив мъж. Казах само, че наистина обича цветята, но не ги разбира — Той улови Катрин за ръката. — Хайде, ела да
