— Бебетата невинаги са желани. По всяка вероятност жената не е имала мъж… — Филип хвърли поглед към полето. — Ние смятаме, че майка му е била сред берачките от Италия. Имаше една бременна е твърде издут корем, която офейка почти по същото време, когато детето се появи на бял свят.
— И тя никога ли повече не се е връщала?
— Никога.
— Клетото хлапе! — Погледът й потърси Мишел. — При все това той изглежда много щастлив.
— Че защо да не е? Той има всичко, от което се нуждае. Всяка година си избира сам семейството, при което да живее, а аз давам на хората пари, за да го подслоняват, обличат и хранят.
— Колко порядъчно от твоя страна!
— Грижата за работната ръка спада към дейността ми като управител на имотите. Не ни струва много, а пък Мишел работи не по-зле от всеки друг.
— Не трябва ли да учи нещо?
— Пратих го при един свещеник, който трябваше да го научи на четмо и писмо, но след няколко урока Мишел отказа да ходи там. На полето е по-щастлив. Навярно в главата му не всичко е в ред.
Очите й се ококориха.
— На мен ми изглежда нормален.
Филип сви рамене.
— Той не е като другите деца. Вероятно има някакво увреждане, защото на времето е лежал два дни безпризорен под открито небе. Ако го опознаеш по-отблизо, ще забележиш. Той не разсъждава като останалите.
— Полският труд е твърде тежък за едно дете на неговата възраст.
— Всички дечурлига работят. Освен това Мишел обича тази работа, а върши и други неща. Понякога му разрешавам да помага при производството на помади и есенции. Един прекрасен ден той би могъл да представлява особена ценност за нас. Струва ми се, че има нос.
— Естествено, че има нос.
Филип избухна в непресторен смях.
— Не, имам пред вид нос за миризмите. Твърде малък брой хора могат да определят съставките на един парфюм или да изнамерят нова пропорция за есенциите. За целта е нужен чувствителен нос и определена интуиция. — Той направи кисела гримаса. — За съжаление ми липсват и двете. Слава Богу, че мъж като мен може да живее и без тези качества.
— И хлапакът притежава този талант?
— Опостен, нашият майстор парфюмерист е на това мнение.
— Значи ние не само отглеждаме цветя, но произвеждаме и парфюми?
— Напоследък изнамираме дори собствени съставки на есенциите. Защо да оставяме тлъстите печалби само на парижките парфюмеристи?
Тя се обърна към него. Изражението на Филип беше по-въодушевено откогато и да било.
— Много разумно от твоя страна.
— Аз обичам Вазаро — гласеше простият му отговор. — Бих искал имението да продължава да цъфти и процъфтява. — Той се метна на седлото. — Затова и ще отида сега при берачите от южната страна, за да видя какво правят. Надзорът е неизбежен. Но мога ли да те изпратя най-напред до вкъщи? Ти би трябвало да закусиш.
Тя поклати глава. Погледът й отново се отправи към берачите.
— Искам да остана и да погледам още малко.
Той се двоумеше.
— Сигурна ли си, че… — Той прекъсна мисълта си, като видя отнесеното й изражение. — Eh bien28, в такъв случай ще дойда по-късно да те взема. — С тези думи той обърна коня си и препусна в тръс надолу по възвишението към черния път.
Без да забележи отсъствието му, Катрин отново се вглъби в ритъма на берачите, които късаха цветовете и ги хвърляха в кошниците си. Между другото някои панери бяха вече пълни догоре. Мъжете ги отнасяха към спрялата талига и ги изсипваха в големи казани. После се връщаха обратно в градината и ритъмът се подновяваше.
— Катрин!
Беше невръстният Мишел, който й махаше от полето. Бронзовото му лице сияеше усмихнато. Тя вдигна ръка и отвърна на поздрава му.
Тогава той й посочи с жест да се спусне долу в полето.
Тя се поколеба и поклати отрицателно глава.
Разочарование се изписа на лицето му, а Катрин изпита съжаление. В края на краищата какво като е господарка на Вазаро? Тя скочи и се затича надолу по хълма. Достигна черния път, пресече го и предпазливо се запровира между растенията, като се усмихваше на берачите. Стигна до реда, зад който стоеше Мишел.
— Искаш да говориш с мен ли?
Той поклати глава с усмивка.
— Гледай тук в ръцете ми, ще ти покажа как се прави, а после и ти ще можеш да го правиш. — Той преви гръб и започна да къса гераниите.
— Не искам… — Ала тя искаше точно това, да бере цветя, осени я като мълния. Искаше да бъде част от ритъма, който обединяваше берачите с цветята, искаше да усети допира на мокрите от роса цветя между пръстите си. Искаше да бъде част от Вазаро.
Това беше причината, поради което излезе призори на хълма. Не беше осъзнала напълно целта си, но детето някак я беше усетило.
— Утре трябва да си сложиш шапка. Ти не си толкова почерняла като останалите жени и ще изгориш. — Мишел не я гледаше, а ловко и чевръсто късаше цвят подир цвят. — И най-добре е да носиш налъми. Сутрин земята е мокра от росата. Нали няма да забравиш?
— Да, ще се постарая. — Тя го наблюдаваше внимателно, преди да започне неумело да къса цветовете и да ги хвърля в кошницата му. В началото Катрин беше непохватна в работата си, която възприе по-скоро като успокояващо и приятно занимание, макар че то си беше съвсем механично. Стана й топло, усещаше замайване от уханието на земята и цветята, от слънцето, което сгряваше кожата й, от движението на кръвта във вените. Не знаеше колко време работи редом с Мишел, ала кошницата му се пълнеше непрекъснато с оранжево-червени герании, изпразваше се в талигата, наново се пълнеше догоре и пак се изпразваше.
Мишел, чиито пръсти откъсваха цветовете от стъблата им като клюнове на птици, работеше мълчаливо до нея и не издаваше нито звук.
Тя понечи да започне нов ред и вече посягаше към цветята.
— Недей! — Мазолестата ръка на Мишел я спря. — Стига за днес! Време е да си вървиш.
Катрин го погледна смаяно.
— Слънцето се издигна вече високо и ще се измориш!
— Не, много съм добре.
— Време е да си вървиш. — Усмивка озари цялото му лице. — Утре можеш да дойдеш пак. Градината е толкова голяма, че днес няма да успеем да я свършим.
— Но аз бих искала да остана още.
— Ти вече получи онова, което ти трябваше.
Тя повдигна вежди изумено.
— Какво?
— На теб ти трябваха цветята и сега намери покой. Не трябва да вземаш прекалено много, иначе целебното въздействие ще се загуби. Има едно…едно… — Той усилено търсеше подходящата дума. — Едно равновесие.
— Целебно въздействие ли?
Той се залови отново да бере цветя.
— Катрин, ела утре пак!
Тя стоеше, отпуснала ръце и се вглеждаше в него, без да знае какво да направи. Думите му я трогнаха
