дърветата.
Лоугън кимна.
— А няма ли да се отървеш от тялото?
— Никой няма да го намери.
Гейлън го изгледа любопитно.
— Отдавна не си вършил нещо подобно. Притесняваше ли се?
— Не.
— Никак? От толкова време си уважаван бизнесмен, та бих предположил, че ще ти е трудно да се върнеш към старите подходи.
— Достави ми удоволствие. — Устните му се изкривиха.
— И аз не харесвам предателите. Предложих ти да го свърша вместо теб.
— Зная. Но беше мое задължение. Аз избрах Касълтън. Ако го бях следил по-изкъсо, може би щях да усетя, че се е превърнал в юда. — Лицето му помръкна и той хвърли поглед през рамо. — Всичките тези хора…
— Вероятно престъплението му е било просто вид възползване от ситуацията. Касълтън може и да не би кривнал от правия път, ако Руджак не го бе изкушил.
— Колко изкусително е било?
— Санчес каза, че са му платили пет милиона, за да им помогне да организират нападението на центъра, а щял да получи още два, когато те подмами в капана. Как се досети, че е бил подкупен от Руджак?
— Не се досетих. Просто проверявах всяка възможност. Беше удобно, че се е намирал в града по времето на нападението. Можеше и да е съвпадение, но не можех да залагам на съвпадения в подобно положение. Трябваше да се убедя. Ако беше замесен, тогава следата, която ми подсказа към Санчес, щеше да е фалшива. Санчес щеше да е подставен, за да ми даде погрешна информация за откриването на Руджак, и щяха да ме отведат право в капана. Затова изпратих теб при него.
— Защото знаеше колко съм способен.
— Защото не можех да понеса вината за повече убийства. Мислех, че изследователският център е в безопасност тук. Но се оказа, че не е. Руджак е научил за него.
— Престани да се виниш. Не си знаел, че ще се появи отново. Смяташе, че е още в онзи затвор в Банкок.
— Грешиш. Винаги съм имал предчувствието, че ще се върне.
— Тогава трябваше да поръчаш да го убият в затвора. Предложих ти да се погрижа. — Гейлън го погледна косо. — Защо не се съгласи?
Лоугън не отговори.
— Така и не можах да разбера какво стана между вас с Руджак. За известно време го смятах за най- добрия ти приятел.
— Аз също. После ме намрази. Но го показа едва накрая. — Сви рамене. — А сега ме мрази още повече. Така че може би ударът му срещу мен бе предопределен.
— Съдба. — Гейлън поклати глава. — Сами си я ковем.
Лоугън се съгласи с това становище. Твърде дълго бе живял в Далечния изток, за да не придобие здравословното уважение към повратите на живота. Но вярваше само в известна степен.
— Може би. Зная само, че бях страшно сигурен, че ще бъда първата му мишена, когато чух, че най- после е успял да се измъкне с подкуп преди две години.
— Две години са много време. Надявах се, че може да те е забравил.
— Не ставай смешен. След онова, което му причиних? Очаквах го. Знаех, че трябва да поднови връзките си, преди да ме подгони. Но, божичко, надявах се да не научи за изследователския център.
— Колко просъществува?
— Три години.
— Някакъв напредък?
— Ранни стадии, но обещаващи. Много обещаващи. Басет беше гениален.
— „Беше“?
— Фройдистка грешка. Може и да е още жив. Но след като парите не са основният мотив на Руджак, може и да не е.
— И аз така мисля. Но ще отидем въпреки това?
Лоугън кимна.
— Няма да позволя повече да избива хората ми и да надвисва над мен като черен облак. Ще го измъкнем.
— Когато го намерим. Доколко са способни Сара и кучето й?
— Смяташ ли, че ще рискувам с някого, ако не мислех, че ще се справи? Но искам да я пазиш, Гейлън. Ако нещо се случи с мен, изведи я заедно с Монти.
— Ще направя всичко по силите си. — Замълча за момент. — Нали знаеш, че ако Руджак оцелее, и тя може да попадне под прицела му?
— Не съм глупак. Това е една от причините, поради които не казах на Касълтън за нея и кучето. Отсега нататък ще се погрижа да не попада пред погледа на някой от хората му и ще се надявам на успех.
— Ако не успеем?
— Ще се тревожа, ако се случи. Необходима ми е. — Смени темата. — Нещо не ми дава покой. Руджак може да си играе с… — Поклати глава. — Не зная. Просто се чувствам неспокоен. Когато се обади, имах усещането, че ми задава някаква загадка.
— Лагерът капан?
— Може би. — Замисли се за миг. — Знаеш ли, изпрати ми нещо точно преди да удари центъра — скарабея на Чен Ли.
— Не ми го спомена.
— Не бях сигурен дали има някакво значение. И все още не зная.
— Как го е взел?
— Открадна цялата колекция от спалнята й, преди да напусне Токио. Полицията в Банкок я търси, но не я намери. Мислех, че може да я е продал и да е скътал парите. Биха били достатъчно да го измъкнат от дузина затвори.
— Явно не ги е продал, иначе би излязъл от затвора много по-рано. Трябва да означава нещо за него.
— Разбира се, че означава. Години наред разказваше на Чен Ли за древен Египет, опитваше се да й промие мозъка. Купуваше й книги и я водеше по музеи. Подарил й е този скарабей, когато била едва петнадесетгодишна.
— Защо да си прави целия този труд… — Гейлън подсвирна тихо. — Какъв пресметлив негодник!
— И тогава се появих аз — продължи Лоугън. — Мисля, че ако Чен Ли не се бе разболяла, щях да претърпя преждевременна злополука. И можеше да му се размине. — Устните му се изкривиха. — Както каза, смятах го за най-добрия си приятел.
— Тогава скарабеят може би е някакъв вид укор?
— Може би. Но ми се струва… Кой знае, дявол да го вземе? Просто ме притеснява. Сара легна ли си?
Гейлън направи гримаса.
— След като ме би три игри на покер. Може да се препитава в Лас Вегас. Много е умна.
— Зная. И мен ме обра веднъж, в началото на запознанството ни. Каза ми, че покерът бил предпочитана игра, когато спасителните отряди чакат да заминат за бедствения район.
— Е, да се надяваме, че тази работа няма да се превърне в бедствие. — Бяха стигнали до лагера и той снижи гласа си, за да не събуди Сара, която лежеше с Монти от другата страна на огъня. — Какви са шансовете?
— Купих си достатъчно време. Мисля, че имаме два дни, преди Руджак да заподозре нещо. Ако действаме бързо и се възползваме от изненадата… залог седем на десет.
Гейлън се отпусна на одеялото си.
