козина от теб.
Той въздъхна и легна по корем.
Гейлън се засмя.
— Права си, послушен е. Добро куче.
— Имаш ли някакви любимци?
Той поклати глава.
— Твърде много се местя. Едно време имах папагал, но го подарих. Беше агресивен, а самолюбието ми не можеше да го понесе. Виж, твоят Монти никога не би проявил агресия.
— Не разчитай на това.
— Е, не в буквален смисъл. Може и да вдигне крак на нещо, което не бива.
Тя кимна.
— Винаги показва недоволството си.
— Но явно сте добри другари. Откога го имаш?
— От четири години. Беше на една, когато го видях в школата на ATF. — Усмихна се при спомена. — Току-що бе пропаднал в училището за кучета водачи и те го бяха взели.
— „Пропаднал“?
— Не защото не е достатъчно умен — защити го Сара. — Просто се разсейвал, а това може да е опасно.
— Липса на концентрация?
— Заради носа му. Беше още малко кутре, а обонянието му бе може би най-силното, на което се бяха натъквали. А след като непрекъснато го засипват различни миризми, естествено е да се разсее.
Той вдигна ръце.
— Не исках да обидя кучето ти. Много уважавам тези животни. Виждал съм как работят при бойни условия и бих предпочел да имам такъв партньор, отколкото някой двукрак.
— Съжалявам. Прекалих. Обърни се, Монти. — Започна да стриже корема му. — Имаш акцент. Англичанин ли си?
— Роден съм и съм израсъл в Ливърпул.
— Лоугън каза, че сте се срещнали в Япония преди години.
Той кимна.
— Тогава и двамата бяхме млади и зелени. Е, по-млади и зелени. Бях твърд като камък, а и той не беше особено мекушав; дори преди Чен Ли да почине.
— Чен Ли?
— Съпругата му. Почина от левкемия няколко години след като се запознах с него. Смъртта й не бе лека и на Лоугън също не му беше лесно. Беше луд по нея.
Лични проблеми. Да, това би трябвало да се нарече личен проблем. Прииска й се да не бе задала въпроса, довел до това откровение. Значи бе преживял трагедия. Животът бе пълен с удари. Нямаше да изпитва съчувствие към него, по дяволите!
— Сигурна съм, че е успял да го превъзмогне.
— О, да, успя. — Гейлън приключи с миенето на последната чиния. — За известно време това го подлуди, но после белезите зараснаха и се оправи. Около година се щурахме из Пасифика, преди да се върне в Токио.
— Тогава ли си го накарал да яде ларвите?
Той се усмихна.
— Не, беше по-късно. След като болката се попритъпи. Щеше да ми счупи врата, ако се бях опитал да го направя в годината след смъртта на Чен Ли. — Погледна Монти възхитено. — Прилича на голяма жълта мечка без всичката тази козина.
— Поне така ще му е по-хладно. — Седна на пети и започна да събира остриганата козина от земята.
Чудя се къде ли е Лоугън. Забави се повече, отколкото очаквах.
— Може да е отишъл до развалините, след като е изпратил Касълтън. — Той се намръщи. — Неприятна работа. Сигурно са били лесна мишена за Руджак.
Сара потръпна.
— Защо би отишъл там?
— Може и да не е. Но бих се обзаложил. Лоугън изпитва огромна вина за случилото се тук. Вероятно се опитва да го проумее.
— Не ми се струва толкова чувствителен.
— Защото не искаш да го възприемеш като такъв, нали? — Изтри ръцете си в една кърпа. — Няма значение. Отегчих се от този дълбокомислен разговор. Накърнява повърхностната ми натура. Нужно ми е малко безсмислено забавление, преди да си легна. Играеш ли покер?
— Защо поиска да дойдем тук? — Касълтън преглътна с усилие, докато се взираше в обгорелите руини наоколо. — Господи, трудно ми е. Нищо няма да открием. Казах ти, че съм взел всяко късче информация, което не бе унищожено. Не съм те подвел, Лоугън.
— Вярвам ти. Зная колко си усърден. — Коленичи и вдигна обгоряла дървена кутия, без да поглежда към него. — Какво, мислиш, е имало вътре?
— Не зная. Може би компютърни дискове.
Лоугън помълча за миг.
— Четирима мъртви. Карл Дженкинс, Бети Кренски, Дороти Дезмънд, Боб Симс. Знаеш ли, че Бети се опитваше да осинови бебе, болно от СПИН, от едно сиропиталище в Южна Африка?
— Да, но не предполагах, че и ти знаеш.
— Помоли ме за помощ. Каза, че някой трябва да се погрижи за тези деца. Опитах се да я разубедя. Да поемеш отговорността за такова дете, е страшна тежест.
— Но си се съгласил да й помогнеш?
— Хората трябва сами да взимат решение. Може да им повлияем, но не и да им диктуваме какво да правят. Казах й, че ако още държи да го направи, в края на годината ще й съдействам.
— Иска ми се да бе дошла при мен. Мое задължение бе да се грижа за личните проблеми на служителите.
— Да не мислиш, че когато те наех, съм престанал да нося отговорността за хората, които изпратих тук?
— Ти си зает човек.
— Не чак толкова. За мен това бе много необикновен проект. Чел съм досиетата на всеки един от тях, когато ги нае, и мога да цитирам пасажи от месечните ти доклади. Не съм срещал никого от тях, но все едно че ги познавах.
— Всички те бяха добри хора. Никой не знае това по-добре от мен. — Касълтън направи пауза. — Не искам да проявявам липса на съчувствие, но трябва да тръгвам. Не мога да сторя нищо за убитите, но мога да преместя ранените в болница в Щатите.
— Да, зная. Бързаш. — Изправи се. — А и идването тук сигурно те разстройва.
— Защо дойдохме? — повтори Касълтън.
— Сметнах го за подобаващо. Гейлън казва, че нямам чувство за протокол, но не е съвсем вярно. Не и когато се отнася до тази работа.
— Каква работа? Какво искаш да направя, Лоугън?
— Просто умри! — Завъртя се и стовари юмрук под носа на Касълтън, като строши костите и ги заби в мозъка му.
Четвърта глава
— Приключи ли? — Гейлън стоеше насред пътеката, когато Лоугън се приближи към лагера сред
