Погледът на Сара за пръв път се насочи към изгорелия изследователски център на неколкостотин метра напред. Бе така изпълнена с яд, тревога и възмущение, че не бе помислила в действителност за хората, живели и загинали тук. Всички тези многообещаващи животи, отнети от куршумите на атентаторите…
— Виждате ли? И на дамата й действат потискащо — каза Гейлън. — Хайде, Касълтън. Можеш да ми помогнеш с чиниите.
— Трябва да се връщам в града.
— След вечеря. Да не би да искаш да ме обидиш?
— Трябва… — Той сви рамене и последва Гейлън в шубраците.
Сара остана загледана в тях за момент. Имаше чувството, че е била пометена от някаква сила и не бе сигурна дали й харесва.
— Всичко е наред. — Лоугън я хвана за лакътя. — Няма да те отрови. Всъщност е много изтънчен готвач.
— Насред джунглата?
— Дори и насред ураган. Адаптира се към всяка ситуация.
— Не се боя, че ще ме отрови. Просто ме изненада.
— Разбирам те. — Побутна я леко към края на пътя. — И мен ме е изненадвал няколко пъти.
Явно бяха добри стари приятели.
— Личинките?
— Не ти каза, че действително изядох проклетите личинки. Притисна ме в ъгъла, тъй като иначе щях да обидя маорите.
— Какво представляваха всъщност?
— Ларви, ужасно приличат на червеи.
— Така си и мислех. — Тя се усмихна. — Струва ми се, че започвам да харесвам твоя господин Гейлън.
— Сметнах, че тази история ще го направи симпатичен в твоите очи. — Замълча за момент. — Можеш да му се довериш, Сара. Ако нещо се случи с мен, прави каквото ти каже и ще ви измъкне от тук.
Побиха я тръпки, които се опита да пренебрегне.
— Не съм свикнала да оставям друг да се грижи за мен. Какво точно върши той за теб?
— Предполагам, че можеш да го наречеш разрешител на проблеми.
— Проблеми като този?
— Това му е специалността. Така че не се притеснявай да му оставиш командването, когато нещата загрубеят.
— А ти предаваш ли му го?
— Да, по дяволите.
Изгледа го скептично.
— Не мога да си представя да се довериш на друг, освен на себе си.
— Научих се как да избирам хората си отдавна. — Усмихна се. — Иначе защо бих те преследвал?
— Не си представям как се оттегляш и ме оставяш да си върша работата свободно.
— Въпреки мнението ти за мен, не мога да се откажа от отговорността си.
— Откога познаваш Гейлън?
— От около петнадесет години. Запознах се с него, когато бях в Япония. Току-що бе изслужил и работеше за местен бизнесмен.
— И ти го нае?
— По онова време не можех да си го позволя. Опитвах се да закрепя новия си бизнес. През следващите няколко години се оказахме въвлечени в няколко проекти. После, когато започнах да се натъквам на лични проблеми, той ми помагаше да се измъкна.
„Какви лични проблеми?“, зачуди се тя. Но нямаше намерение да пита. Не искаше да знае нищо за личния му живот. Искаше просто да си свърши работата и да си върви.
— И оттогава работи все за теб?
— От време на време. — Бяха излезли на сечището, където Гейлън бе разположил лагера. За нейно удивление до огъня имаше маса с покривка и пъстър порцелан.
— Виж ти!
Гейлън вдигна поглед и се засмя.
— Майка ми винаги ми е казвала, че не бива да използваш пикника като извинение за отказ от изисканите неща в живота.
— Да не би да мислиш, че тази работа е пикник?
— Зависи как гледаш на нещата.
— Как смяташ да превозиш всичко това?
— Нямам и намерение. То е за еднократна употреба. Нима това не се отнася за всичко?
— Не.
Той повдигна вежди.
— Добре. Приятно е да срещнеш човек, който не е циник. — Внимателно сервира макароните. — Кажи ми, Лоугън, тези завъртени парченца не ти ли напомнят ларвите?
Макароните бяха отлични, а кафето, което Гейлън сервира след това, бе още по-добро.
— Съжалявам, но няма десерт. Може би следващия път. — Повдигна едната си вежда. — Касълтън, ще измиеш ли съдовете в интерес на справедливостта?
Той се изправи.
— Трябва да се връщам в града и да уредя последните детайли по преместването на хората ни от болницата. Благодаря за яденето. Наистина беше вкусно.
Гейлън се намръщи.
— С похвали не се мият чинии.
Лоугън също стана.
— Ще те изпратя до колата. Искам да направиш нещо за мен.
— Разбира се. — Касълтън се обърна към Сара. — Пазете се. Успех.
— Благодаря.
Наблюдаваше ги как се отдалечават през поляната и навлизат сред дърветата, после се изправи и започна да отсервира чиниите.
— Седни и пийни още една чаша кафе — предложи Гейлън. — Просто се шегувах.
— А аз не. Така е справедливо.
— Вярно. Но ти трябва да подстрижеш кучето. — Кимна към Монти. — Доста работа ще падне при всичката тази златиста козина. Искам да се наспиш тази нощ.
— Няма да ми отнеме толкова много време. Монти е много послушен.
— Подстрижи кучето — заяви твърдо той и взе чиниите от ръцете й. — Може да счупиш финия ми порцелан.
— Това е пластмаса.
— О, значи забеляза? В каталога се кълняха, че никой не би могъл да направи разлика.
— Подвели са те, Гейлън — усмихна се тя.
— Все така става. Да ти донеса ли ножицата? В раницата е, заедно с другите ти провизии.
Нямаше да спечели спора. Въпреки непринуденото му държане, очевидно имаше желязна воля.
— Сама ще си ги взема.
— Доста дълъг списък си дала на Лоугън.
Тя коленичи и зарови в раницата.
— Наложи се да тръгна без екипировка. Набави ли всичката вода? Не мога да позволя Монти да се разболее.
— Значи водата е за него?
— Повечето. Мога да мина и с по-малко от него. — Седна до кучето. — Хайде, момче. Да махнем тази
