Лоугън затвори. Всичко бе в движение. Както обикновено, Гейлън бе успял и имаше необходимата му информация. А самият той държеше Сара и Монти и бе намерил начин да я накара да му сътрудничи доброволно.
Нима? Всъщност Сара бе поела контрола. Бе обърнала ситуацията, превръщаща я в жертва, в положение, в което тя командва. Колко ли пъти е трябвало да го прави, залагайки живота си?
Господи, какво правеше? Бе взел решение и не бе моментът да съжалява. Пъхна телефона в джоба си, напусна кабината и тръгна обратно по пътеката към кухнята на самолета.
Сара спеше на кушетката и не помръдна, когато спря до нея. Монти отвори едното си око и затупа лениво с опашка.
— Шшшт.
Но Сара не се събуди, а дори и в дрямката си оставаше свита в самозащита, с напрегнати и стегнати мускули.
Спасителен отряд. Какво караше човек да приеме кариера, която предполага не само опасност, но и постоянно отчаяние? Всички досиета и доклади на света никога не можеха да ти разкрият движещата сила на една личност. Знаеше, че Сара е силна, умна, справяше се сама с неприятностите и имаше отлично чувство за хумор, също като неговото. Но започваше да осъзнава, че под твърдата фасада се крие нещо повече. Що за жена бе Сара Патрик?
Е, нямаше вероятност да разбере. Беше предпазлива, а той твърдо се бе установил във вражеския лагер. Какво пък! Нямаше значение. Не бе нужно да я опознава. По-добре да не го прави. Отдавна бе научил, че е опасно да се сближаваш с хора в опасни ситуации. Беше прекалено болезнено, ако ги загубиш.
Чен Ли.
Запрати мисълта обратно в мрака, където й бе мястото. Тогава беше млад и много по-неопитен. Не беше нужно настоящата ситуация да свърши като онази. Сара Патрик не бе Чен Ли.
Можеше да я опази жива.
— Това е Сара Патрик — представи я Лоугън на Касълтън на летището. — Рон Касълтън. Работи за мен.
— Като всички нас — промърмори тя. Направи жест и Монти скочи в колата. — Приятно ми е, господин Касълтън. Това е Монти. Нямам здравни документи за него. Ще имаме ли някакви неприятности с властите?
Той зяпаше ококорен кучето.
— Какво става тук? Ако ме бяхте предупредили, можеше да…
— Няма да са необходими документи — намеси се Лоугън. — Ще влезем и излезем от страната, преди да усетят, че сме пристигнали.
— Ами ако не стане така?
— Ще се погрижа за това. — Лоугън седна на предната седалка. — Имаш ли вести от Гейлън?
— При изследователския център е. Каза, че искаш да започнете веднага.
— Прав е. — Погледна към небето, което вече се здрачаваше. — Но вероятно трябва да изчакаме до сутринта. Руджак обаждал ли се е отново?
— Не и откакто оставих парите, където ми каза. — Хвърли кос поглед към Лоугън. — Но има информатори навсякъде. Сигурно някой ни наблюдава и сега.
— Да тръгваме.
Касълтън запали колата.
— Кучето е издайник. Ще разбере, че се опитвате да откриете Басет. Има познати, които могат да проследят…
— Затова трябва да действаме бързо.
— Набавихте ли провизиите от списъка, който съставих? — попита Сара.
Касълтън се намръщи.
— Какви провизии? Не съм получил никакъв списък.
— Гейлън ги е набавил, Сара — отвърна Лоугън. — Накарах Маргарет да му се обади, докато той беше на път, и да му предаде списъка ти.
— Не ми харесва, че в случая се замесва жена. — Касълтън хвърли поглед през рамо към Сара. — Лоугън обясни ли ви колко е опасно положението? Надявам се да знаете с какво се захващате.
Тя всъщност не знаеше нищо, по дяволите.
— Благодаря ви за загрижеността, но ще се справим. — И все пак Касълтън не я успокояваше. А и жегата… Тя щеше да направи издирването два пъти по-трудно. Едва дишаше, а Монти вече пъхтеше. Посегна и го погали по главата. — Мисля, че трябва да те подстрижем, момче.
— Нямаме време — отговори Лоугън.
— Нямам предвид да го водим на фризьор. Ще го подстрижа сама. — Устните й се свиха. — Няма да го заведа в джунглата, докато не го облекча. Козината му е дълга, а не знаем колко ще отнеме това издирване.
— Ако отнеме толкова, та жегата да го притесни, значи сме загазили.
— Вече го притеснява. Ще го подстрижа.
Лоугън отвори уста да протестира, но после размисли.
— Добре, ще го уредим.
— И още как. — Погледна през прозореца. Бяха свили по неравен черен път. Растителността на джунглата пълзеше по него и го завземаше от двете страни на колата. Не само климатът бе потискащ. — Кой е този Гейлън? Друг служител ли?
Лоугън кимна.
— Нещо като наемник.
— „Нещо като“?
— Пристигнахме. — Касълтън зави и наби спирачки, за да избегне сблъсъка с мъжа, застанал насред пътя. — Дявол да го вземе! Луд ли си, Гейлън?
— По този въпрос се спори от десетилетия. — Ухили се на Лоугън. — Какво да правя с теб? Винаги закъсняваш. Вечерята е сервирана на масата.
— За малко да ме изкараш от пътя. — Касълтън угаси мотора. — Не очаквах, че ще…
— Сметнах, че няма реална опасност. Това е частна собственост, а ти си от предпазливите, Касълтън. Знаех, че ще се влачиш със скоростта на охлюв. — Отвори задната врата и подсвирна тихо, когато видя Монти на пода. — А, получателят на кучешките бисквити в раницата ми. Признавам, че съм малко разочарован. Мислех, че може да са за теб, Лоугън. Надявах се да си придобил по-авантюристични кулинарни вкусове.
Помниш ли как отказа да ядеш онези вкусни личинки в маорското селище в…
— Това е Шон Гейлън — прекъсна го Лоугън. — Сара Патрик и кучето й, Монти.
— Очарован съм. — Мъжът се усмихна и й помогна да слезе от колата. Беше около тридесет и пет, четиридесетгодишен, малко над среден ръст, със стройно и атлетично тяло. Тъмната му коса бе късо подстригана, но упорито се къдреше, а очите му бяха тъмни и непокорни като косите. Излъчваше енергия на вълни.
— Обичате ли макарони с шунка в касерол?
Британец? Имаше лек лондонски акцент.
— Да.
— Хубаво. Това имаме за вечеря. — Хвърли поглед към Монти. — Може и на теб да ти дам мъничко. Онази кучешка храна и витамините, които донесох, не ми вдъхват доверие.
— Дотук с кулинарните авантюри — промърмори Лоугън.
— Е, не знаех за дамата, но Касълтън не ми се струваше особено претенциозен. — Тръгна към едната страна на пътя. — Насам. Устроил съм лагера на известно разстояние от онези руини. Действат ми потискащо.
