— Ще трябва да изпълним и двете условия. Имам много живот пред себе си. Съществуват още милиони хора, които не са изпитали интелигентността и чара ми.
— Ще го имам предвид. — Лоугън се изтегна на своята постелка и затвори очи.
Смърт.
Гейлън бе прав. Изминало бе доста време за Лоугън, но не се поколеба ни за миг. Винаги бе вярвал в принципа „око за око“. Примитивно, но справедливо.
Руджак разбираше тази философия. Бе чакал почти петнадесет години, за да пипне Лоугън, и сега бе там някъде, с потекли лиги.
Лоугън мислено бе прехвърлил вероятните мишени. Коя щеше да е следващата, която врагът му щеше да избере?
Майната му. Нямаше смисъл да се тревожи за бъдещи мишени, докато не освободят Басет, а разполагаше със Сара, Монти, Гейлън и екипа му, за да помогнат в тази работа.
А залог седем на десет не беше чак толкова зле.
Седем към десет.
Сара се взираше в мрака, когато чу Лоугън да си ляга срещу нея. Шансовете бяха добри, по-добри, отколкото онези, срещу които се бе изправяла в множество ситуации в живота си. А вероятността тя и Монти да оцелеят трябваше да е още по-голяма, защото ролята им приключваше в момента, в който откриеха лагера на Руджак. Нямаше да участва в нападението и дори Лоугън и Гейлън да бъдеха заловени и убити, тя и Монти притежаваха познанията и опита да оцелеят сами в джунглата.
Господи, колко безсърдечна беше!
Не, не беше. Имаше пълното право да пази живота си и този на Монти, без да изпитва чувство на вина. Харесваше Гейлън, но той трябваше да свърши определена работа и очевидно бе наемник, на когото плащат добре, за да поема рисковете. Що се отнася до Лоугън, той ги бе оплел в тази паяжина. Дори мотивът му — да спасят служителя му, да бе израз на състрадание, методите му определено не бяха. Не, тя бе сама и трябваше да се съобразява с това.
Монти изскимтя и положи глава на ръката й, усетил напрежението й. Посегна да го погали и да го усмири. Не, не бе сама. Не и докато имаше Монти.
— Заспивай, момче.
Беше изплашена. Още от мига, в който бе зърнала изгорелия изследователски център. Предчувствие?
Не, по дяволите. Въображение.
Но Монти не вярваше, не и след като усещаше напрежението в мускулите й.
Нежно погали шията му.
— Малко, но няма нищо.
Той се отпусна. Монти познаваше страха и знаеше, че понякога трябва да продължиш, макар да се боиш. Веднъж бе пропълзял в един тунел в срутен покрит паркинг, след като бе надушил жертва. Сара го бе последвала и зад тях се бе сринала някаква шахта. Нямаше връщане назад, а напред не ги очакваше друго, освен мрак и страх. Усети как Монти трепери до нея и сякаш подушваше неговата и собствената си уплаха. Можеше да не помръдне от там, но пропълзя по корем през дългия тунел, водейки я, докато видя светлината напред.
Ако оцеляха в този кошмар, можеха да оцелеят при всякакви обстоятелства.
А залог от седем срещу десет не бе никак зле.
— Събуди се. Време е да тръгваме.
Сара отвори очи и видя лицето на Лоугън надвесено над нея.
— Добре. — Седна и отметна одеялото си. — Монти!
Кучето се протегна и изприпка до най-близкото дърво, за да направи сутрешния си тоалет.
— Ето ти раницата. — Лоугън я пусна до нея. — Взех няколко бутилки от водата и ги сложих в моята. Нямах място за повече.
— Не ми е нужна помощта ти. Можех да се справя.
— Не се правя на кавалер. — Той се усмихна, но думите му прозвучаха твърдо. — Не мога да позволя да изоставаш на опашката.
Тя си сложи раницата.
— Няма да изоставам. Тревожи се за това как ще издържиш на крачката ми. Разходката през джунглата ще бъде малко по-трудна от играта на тенис в някой от луксозните ти кънтри клубове. — Огледа се наоколо и внезапно осъзна че са останали само двамата на сечището. — Къде е Гейлън?
— Тръгна напред.
— Защо?
— За да се погрижи за някои неща. Имаме сведения, че Руджак може да ни е заложил лагер капан на около десет мили в посока запад. Гейлън ще се присъедини към нас по-късно.
— А ние в каква посока поемаме?
— На изток. — Той угаси огъня. — Към обед трябва да стигнем зоната за претърсване. След това всичко зависи от теб и Монти.
— Да. Имаш ли някаква вещ на Басет?
— Маргарет ми изпрати експресно една стара бейзболна шапка, която е оставил в шкафчето си в центъра в Силикон Вали. Но не се е прибирал вкъщи от шест месеца. Ще бъде ли достатъчно силна миризмата все още?
— Вероятно. Но Касълтън не можеше ли да ти предостави някоя от тукашните му вещи?
— Не. — Лоугън се извърна. — Нямаше такава възможност.
— Защо нямаше…
— Монти храни ли се толкова рано?
Тя поклати глава.
— Може да хапне, след като повървим известно време.
— Тогава да тръгваме.
Никакъв въпрос относно нейната закуска. Беше студен и усърден като хирургически скалпел и не й харесваше фактът, че не й бе споменал по-рано за лагера капан.
— Мислиш ли, че мога да си измия зъбите и да отида до тоалетна?
Сарказмът й не го смути.
— Стига да побързаш.
Тя се скова, когато видя погледът му да се насочва към дърветата в края на сечището.
— Какво гледаш? Мислиш ли, че някой ни наблюдава?
— Не, Гейлън проучи района, преди да разположи лагера, и не смяташе, че е необходимо да се редуваме да пазим през нощта.
Изобщо не предполагаше, че е имало дори разискване за стоенето на пост. Бе сметнала, че са в безопасност поне тази нощ.
— Тогава защо се държиш, все едно, че някой…
— Предпазливостта не е излишна. Руджак рядко е предвидим. — Тръгна към дърветата. — Но този път и ние не сме.
Спряха да хапнат в десет часа и стигнаха до района за претърсване в дванадесет и четиридесет и пет. Ризата на Сара вече бе полепнала по тялото й от пот, но Монти все още се движеше бързо. Даде му трета купичка вода и седна до него, докато пие.
— Трябва да побързаме. — Лоугън се върна и застана до нея.
— Петнадесет минути. Монти трябва да си почине. — Свали раницата си и сама пийна малко вода. —
