— Как не!
— Спри да крачиш из стаята и седни. Днес прекара прекалено много време на крак.
— Ще седна, когато ми се прииска.
Тя вдигна ръце.
— Както кажеш. Не ми пука, ако кракът те боли цяла нощ. Така ти се пада. — Не, не му се падаше. Току-що й бе направил огромна услуга. Опита се да прояви търпение. — Виж, съжалявам, че те забърках в тази неприятност с Мадън. Задължена съм ти и…
— Нищо не ми дължиш. Имахме споразумение и аз го спазих. Мислиш ли, че само за това става дума?
— Зная само, че не се държиш разумно. Не е моя вината, че Мадън е такова копеле.
— Виновна си, задето не ме остави да ти помогна. Не си сама на света. Щеше ли да ти стане нещо, ако ми позволиш да те защитя? Поне веднъж?
— Не се нуждаех от защита — премигна тя.
— Не, ти от никого не се нуждаеш, нали? Не си наранена. Не носиш и един белег.
Тя се наежи.
— Млъкни, Лоугън! Съжалявам, че самолюбието ти е накърнено, но не си го изкарвай на мен.
— Трябваше да ме оставиш да ти помогна.
— Помогна ми.
— Затова ли кокалчетата ти кървят?
Сведе поглед към ръцете си изненадано.
— Дреболия. Само драскотина.
Изпречи се пред нея.
— И си толкова корава, че не се и развълнува.
— Не, дявол да го вземе, бях твърде заета да се опитвам да разбера защо реагираш пресилено на едно дребно… Пусни ме, Лоугън.
Ръцете му се стегнаха върху раменете й.
— Защо? И мен ли ще цапардосаш?
— Може би. Ако си го заслужил. — Вдигна очи към него. — Какво ти става, по дяволите?
— Нищо ми няма. Не, това е лъжа. — Разтърси я. — Подлудяваш ме. Не си сама на света, дявол да го вземе! Не е нужно да вършиш всичко сама!
— Пусни ме!
Ръцете му се разтвориха и стегнаха върху раменете й.
— Какво има? Да не те е страх, че ще ти се нахвърля като твоя приятел, Мадън?
— Зная, че не би го направил.
— Наистина ли?
Гърдите й се стегнаха. Взираше се в нея със съсредоточеност, която я караше да се чувства… Бързо отмести поглед от него.
— Ти не си Мадън. И каза, че си мой приятел. Лъжа ли беше?
Лоугън се скова.
— Не. — Ръцете му се отпуснаха. — Не беше лъжа. — Върна се до отворената врата и се взря в колата на Мадън, която едва се виждаше в далечината. — Не съм като него. Защо не ми каза, че сте били любовници?
— Не бе необходимо да знаеш, за да ми помогнеш. Не беше важно.
— Така ли? Струва ми се адски важно.
— Не би трябвало. Беше отдавна и няма връзка с настоящето. Днес съм му нужна само за да подпомогне кариерата си.
— Ами ти?
— Я не се занасяй.
— А ти? — повтори той.
— За бога, бях още хлапе. Срещнах го, след като постъпих в ATF. Бях самотна и сметнах, че той… Беше много ласкателен. Залъгваше ме повече от шест месеца. После сложих край. Не му хареса.
— Явно. — Не я гледаше. — Очевидно те е считал за много забавна.
Сара усети, че се изчервява.
— Е, и?
— Просто коментирах. Предполагам, че те е прекарвал по друг начин, след като си го изхвърлила от леглото си?
— Това беше грубо!
— Но вярно.
Помълча известно време.
— Да. Все искаше той да държи камшика.
— Надявам се да не говориш буквално. Мисля, че дори и ти би отказала… — Млъкна и поклати глава. — Съжалявам. Не беше необходимо.
— Не, а беше и грубо. И изобщо не е твоя работа.
— Права си. Както казах, съжалявам. — Обърна се с лице към нея. — Предполагам, че се чувствах малко засегнат, че ме игнорира. Приятелите не постъпват така.
Тя усети с облекчение, че напрежението помежду им се бе стопило. Или просто бе понамаляло. Все едно.
— Никога не съм твърдяла, че съм ти приятелка.
— Но си, нали?
Дни на близост и съвместна работа. Нощи на грижи за Маги. Шеги, хумор, интимност.
— Предполагам, че да — отвърна бавно.
— Дяволски си права. Прекалено много се старах да се уверя, че ти…
Телефонът звънна.
— Ще вдигна. — Лоугън прекоси стаята с четири крачки и вдигна слушалката. — Не може да се обади в момента. Тук е Джон Лоугън. Разговаряйте с мен. — Няколко мига слушаше отсрещния. — Ще изпратя някой да мине покрай офиса ви с чек до един час. Дайте му нотариално заверен договор. Благодаря. — Затвори и се обърна отново към нея. — Сандърс от ATF. Каза, че е началник на кучешкия отдел. Познаваш ли го?
— Шеф ми е. — Беше обзета от вълнение. — Мадън ли му се е обадил? Ще ми продаде Монти?
Той кимна.
— Утре ще получиш документите му.
О, господи, беше твърде хубаво, за да е истина. След всичкото това време на главоболия мечтата й щеше да се осъществи.
— Наистина ли?
— Наистина — усмихна се той.
Коленете й се подкосиха. Свлече се на люлеещия се стол.
— Боях се, че няма да го направи. Не можех да повярвам…
— Повярвай.
Монти бе неин. Никакви заплахи повече. Бе в безопасност.
Лоугън се взираше в лицето й.
— Цялата… сияеш.
Усещаше се сияеща като самото слънце.
— Той е в безопасност!
— Да.
Затвори очи.
— Толкова се тревожех за него. Кучетата са безпомощни. Не могат да се защитят от жестокостта.
— Но ти го защитаваше.
Сара отвори очи, когато усети кърпичката му да се докосва до бузата й.
— Какво правиш?
