— Е, можеше и да се спогодиш по-добре с нея, ако ръмжеше. Изглежда, има афинитет към животните. Но смятах, че сте се сприятелили напоследък.
И ти самата си животно.
Ръката на Лоугън се стегна около слушалката, когато си припомни думите на Мадън към Сара.
— Само намери Руджак. И то бързо.
— Ще го открия. — Гейлън затвори.
Лоугън пъхна телефона в джоба си и се взря в залязващото зад планините слънце. Трябваше да влезе и да изглади недоразуменията, които бе предизвикал след тръгването на Мадън. Всичко обърка. След като от Руджак вече не ги делеше цял континент, Сара не трябваше да го принуждава да я напуска.
Не можеш да се върне в къщата. Още не.
По дяволите Мадън. С няколко изречения бе разбил самообладанието му и го бе накарал да загуби контрол.
Чука се като подивяло животно.
Затвори очи.
— Господи! — Отново чувстваше тялото си готово; дори когато в гърдите му се блъскаха ревност и яд.
Тя е единствената жена, която никога не ми е отказвала.
Какви еротични игри бе играла с готовност?
„Контролирай се!“ Това почти болезнено желание не му беше присъщо. Сексът винаги бе представлявал изключително удоволствие, а не влудяваща мания.
Не беше мания. Нямаше да позволи да се превърне в нещо такова. Реагира на думите на Мадън с инстинктивна сексуалност, но всеки мъж би почувствал същото.
Веднага щом успееше да овладее тялото си, щеше да се върне в къщата и да накара Сара да забрави, че е допуснал тази грешка.
— Нещо става — каза Бони. — Не ми харесва, мамо.
Ийв отмести очи от черепа, върху който работеше, за да хвърли поглед през стаята. Момиченцето се бе свило в единия край на дивана. Бе облечено в дънки и тениска, както винаги, когато се появяваше пред нея, а червената му, буйна къдрава коса и сияещото й изражение преливаха от живот. Сърцето на Ийв подскочи от радост.
Бързо погледна обратно към черепа.
— Е, здравей. Чудех се дали ще те видя отново. — Смени етикета на черепа. — Исках да кажа дали ще те сънувам отново.
Бони се изкиска.
— Разбира се, че това имаш предвид. Никога не се предаваш, мамо. Но някой ден ще признаеш, че аз съм тази, която казвам, че съм. Почти стигна.
— До смешната ферма ли? Не, благодаря.
— Знаеш, че не си луда. Къде са Джо и Джейн?
— Отидоха на дневна прожекция в града. Джейн искаше да гледа някакъв нов филм с Мат Деймън. Имах работа, затова не съм с тях. — Направи пауза. — Но трябва да ми се е приспало и да съм полегнала да подремна на дивана. Иначе не би била тук.
Бони се ухили.
— Не е ли страхотно колко много работа си свършила по този череп, докато си спала дълбоко?
— Млъкни, джереме такова. Не ме е грижа какво казваш. Не си призрак, само плод на въображението ми. Аз те създадох и веднага щом престана да се нуждая от теб, ще изчезнеш. Вече съм на път. Не си се появявала от месеци. — Не отместваше очи от черепа. — Мислех, че когато Сара откри тялото ти и те доведохме у дома, може би ще продължиш нататък.
— И това те правеше щастлива?
— Да, разбира се. — Притвори очи. — Не, лъжа. Липсваше ми, миличко.
— И ти на мен.
Прочисти гърлото си.
— Тогава защо не идваше да ме видиш?
— Беше много объркана спрямо мен. Уж си умна жена, а понякога не разсъждаваш трезво. Реших да стоя настрана, докато ти и Джейн изгладите всичко.
— Колко дипломатично от твоя страна.
— Искам всичко да е наред при теб, мамо. Бих странила по-дълго, но се притесних. — Замълча за момент. — Нещо ще се случи.
— И преди си го казвала.
— Защото е вярно. Нещо лошо.
— И трябва да ти вярвам? — Ръката й трепереше, докато поставяше друг… — С Джо? Джейн?
— Не мисля. Може би. Знаеш, че не мога да предвидя бъдещето. Просто получавам мимолетни впечатления или чувства.
— Странен призрак си ти. Първо ме развълнуваш, а после ми разправяш, че не знаеш подробностите.
— Сара…
— Какво?
— Сара е обгърната от мрак. Смърт. Толкова много смърт.
— Току-що се върна от Барат. Там се е натъкнала на доста загинали.
Бони поклати глава.
— Нещо ще се случи.
— Тогава иди да навестиш сънищата й.
— Мамо!
— Какво да направя? Да й кажа, че дъщеря ми, която току-що погребахме, се тревожи за нея?
Бони прехапа долната си устна.
— Не става дума само за нея. Мракът трябва да е близо до теб, иначе не бих могла да го почувствам. — Повдигна глава заслушана. — Трябва да вървя. Чувам колата на Джо.
— А аз не. — Ийв изтри ръце в една кърпа и се приближи до прозореца. Колата на Джо тъкмо вземаше далечния завой по пътя. — Как го правиш?
— Има си някои предимства да си призрак. Обичам те, мамо.
— И аз те обичам, скъпа. — Извърна глава. — Но понякога си много… — Ъгълът на дивана беше празен. Нямаше го дребното телце, облечено в дънки, нямаше го умното палаво личице. Нямаше я Бони.
Ийв затвори очи, обзета от разочарование. Повечето пъти сънищата с Бони й носеха усещане за покой, но този път изпитваше натрапчиво безпокойство. Защо?
„Нещо ще се случи.
Мрак“.
А смяташе, че е загърбила мрака. Последните няколко месеца с Джо бяха изпълнени с радост и светлина. Единственият облак бе отношението на Джейн, а беше сигурна, че то може да се поправи. Ако ги грозеше някаква опасност, не би повярвала, че съдбата би я допуснала.
Подсвиркваше си в тъмнината. Когато убиха Бони, разбра, че в света не съществува справедливост. Оставаше й само да се държи за хората, които обича, и да се надява.
Джо паркира до къщата и двамата с Джейн слязоха от колата. Смееха се и Ийв изведнъж се почувства по-добре. Тръгна към входната врата да ги посрещне. Нямаше да позволи на въображението си да я потиска
