— Смятате, че колата може да е потънала?
— Не знаем. Надяваме се да не е. Но там наклонът е стръмен, а водата — дълбока. Ако са излезли от пътя, може да са поднесли право надолу към нея.
— Би ли имало следи от гуми по склона?
— Това е глина. — Той поклати глава.
— Изпратихте ли водолази?
— Още не. Не и преди да имаме повече основания. — Намръщи се. — Издирването във водата може да отнеме дни, седмици.
— Зная. — „А и се превръща в ад за приятелите и близките на жертвите“. — Къде са следите от гуми?
— Ще ви заведа. До езерото има около миля през гората. Оставил съм моторница, закотвена близо до мястото, където видяхме последните следи.
Сара сложи колана си.
— Монти!
Кучето дойде при нея и тя му закопча каишката.
— Време е да се залавяме за работа, момче.
— Нужен ли ви е поводът? Изглежда много послушен.
— Такъв си е. — Последва го надолу по пътеката в гората. — Но това не значи, че няма да скочи от лодката и да се опита да ги спаси, ако ги намери.
— Дори и да са мъртви?
— Монти не се отказва. Оптимист е. Не иска да повярва в лошото.
Чейвз въздъхна.
— И аз също. Тези хлапета са само на шестнадесет-седемнадесет. Момчето на Нолдън е отличен ученик, следващата година щял да се запише в Масачузетския технически институт. Джени Денкинс учи в същата гимназия, където е и дъщеря ми. Познават се.
— Не ми разказвайте за тях.
— Защо?
Защото сърцето й се късаше.
— Достатъчно тежко е да се опитваш да откриеш непознат. Още по-лошо да имаш представа за него в главата си.
Погледна я с разбиране.
— Може би с кучето много си приличате. Мисля, че и вие бихте могли да скочите във водата, ако намерим телата.
— Вече не. Първите няколко пъти, когато участвах в издирване по вода, се изкушавах да го направя. Има нещо ужасно в това нечий живот да завърши по този начин. Иска ти се да ги извадиш от мрака.
— А сега сте по-корава, така ли?
— Не, но трябва да се контролирам заради Монти. Работата ми е да ги откривам. До повърхността може да ги извлече и някой друг.
— Някой като мен.
— Като вас. Но няма да съм тук, когато го направите. Ще отведа Монти вкъщи, ако намерим… Какво има?
Чейвз бе спрял и гледаше през рамо. Сви рамене.
— Нищо. Побиха ме тръпки.
— Какво?
— Усетих нещо странно с гърба си. — Погледът му обходи дърветата около тях. — Като че ли нещо ни наблюдава.
Тя се взря в гората. Не виждаше нищо и за разлика от Чейвз не бе усетила никаква заплаха.
— Съжалявам. Вероятно няма нищо. — Мъжът поклати глава. — Наоколо има мечки, а те обичат да се скитат близо до отбивките и да се хранят от казаните за боклук.
По-вероятно бе да е Хенри Смит, който се опитва да спази обещанието си да не се показва.
— Или пък е приятелят ми, който ме проследи дотук. Казах му да не се бърка.
— Някой ви е последвал? Защо?
— Малко прекалява с покровителственото държане. Дълга история, няма да ви е интересна.
— Разбира се, че ще ми е интересна. — Доби сериозно изражение. — Трябва да се пазите от хора, които ви следят. Много жени откриват, че прекалената покровителственост е признак на насилниците.
— Не ме е страх. — Време бе да смени темата. Виждаше, че и самият Чейвз започва да се държи покровителствено. Бяха стигнали до върха на хълма и езерото се простираше пред тях. — Красиво е. Почти бях забравила…
— Идвали сте и преди?
— Преди години. Дядо ми ме доведе. Обичаше да идва тук. Сведе очи към синята повърхност. Струваше й се невъзможно такава спокойна красота да крие телата на онези деца. Мисълта бе невероятно тъжна. Трябваше просто да си свърши работата и да се маха оттук.
— Къде е моторницата?
Чейвз посочи надолу от склона, на около петдесетина метра от мястото, където стояха.
— Последните следи, които успяхме да открием, бяха точно тук, но глината е силно спечена нататък и е възможно да се изминали още една-две мили. — Спусна се по склона и й протегна ръка. — Дайте да ви помогна. Почвата е хлъзгава.
Ръката му беше топла и твърда и усещането бе приятно. Все още изпитваше някаква хладина от първия поглед към езерото и бе хубаво да има на кого да се опре. Хвърли поглед през рамо, но не виждаше никаква минаваща кола над скалите. Разбираше какво има предвид Чейвз при определянето на мястото, откъдето колата е навлязла във водата.
— Чухте ли нещо? — Погледът му проследи нейния.
— Не, просто гледах глината. — Добави шеговито: — Не се вижда никаква мечка.
— Стори ми се, че чух… Трябва да са били стъпките ни. Тази глина е много шумна. — Полицаят й помогна да се качи в лодката, а Монти скочи след нея. — Откъде искате да започнете?
— Вие ми кажете. — Погледът й се спря на една точка в далечния край на езерото. Едва различаваше няколко магистрални патрулиращи полицейски коли и разхождащи се наоколо полицаи. — Това командният ви пост ли е?
— Да. — Той махна с ръка на един от полицаите и мъжът му отвърна със същото. — И родителите са там. Радвам се, че сме на доста разстояние. Казах на момчетата да ги държат настрана от езерото, за да не ви видят. Макар че не биха разбрали какво правите с кучето. Малко хора са чували, че кучетата могат да откриват трупове.
— Тела, не трупове. Мразя тази дума. Лишена е от човечност. — Засенчи очите си. — Колко навътре може да е паднала колата?
— Зависи колко бързо се е движела. — Посочи към един хълм на няколко мили разстояние. — Ако е излетяла от онзи склон с висока скорост, би могла да е на деветдесет или сто метра. Ако е паднала във водата там, може да е точно под нас.
— Не е точно под нас. Монти щеше да ми каже. — Сара се настани в лодката. — Но ще започнем близо до брега.
Дванадесета глава
— Крайно време беше да се появиш. — Лоугън излезе от къщата, докато Гейлън паркираше до входната врата. — Побързай. Трябва да взема наетата ти кола.
— Забавих се точно два часа и половина — каза Гейлън, като излезе от автомобила. — А това е необичайно, като се има предвид, че бях в Додсуърт, когато ми се обади. Да ти кажа право, Лоугън, не можеш да ме разиграваш из страната, ако очакваш да намеря Руджак.
— Важно е.
— Тя е добре. Казах ти, че се обади да провери самоличността на Хенри Смит. Не е глупава, а той ще я
