наглежда.
Лоугън се настани на шофьорската седалка.
— Искам да отида лично.
— Тогава защо не го направи? Защо ме повика тук?
— Заради Маги. — Той запали колата.
— Маги?
— Вълчицата. Някой трябва да се грижи за нея.
— Искаш да стана бавачка на някаква вълчица? Това не ми влиза в длъжностната характеристика.
— Ти нямаш такава. А и да имаше, щеше да е строго секретна. Маги е на задната веранда. Току-що й смених превръзката, но ако не се върна до няколко часа, провери я пак.
— Гледай да се върнеш. Не си падам много по…
Лоугън бе потеглил.
Гейлън поклати глава, докато гледаше как светлините му изчезват. Не му бе присъщо да изфучи в паника, когато няма видима опасност. Но все пак Руджак винаги представляваше изключение от правилото за Лоугън. Още откакто Чен Ли…
Гейлън подскочи, когато пронизителен вой наруши тишината.
— Господи! — Обърна се и влезе в къщата. Лоугън бе казал, че е на задната веранда.
Маги вдигна глава и се озъби, когато той се появи на вратата. В какво го беше забъркал приятелят му? Да сменя превръзки? Та вълчицата нямаше да го допусне до себе си.
Трябваше да намери изход.
— Здравей. — Тръгна бавно към нея. — Каква красавица си само! Изглежда, ще станем най-добри приятели. — Маги не сваляше свирепия си поглед от него. — Не те виня, че ми нямаш доверие. И аз не се доверявам на много хора. — Седна наблизо и кръстоса крака. — Но вероятно си приличаме доста. Така че просто ще поседя тук и ще си поприказваме.
Залязващото слънце хвърляше последните си алени лъчи над езерото, а Монти още не даваше признаци да е открил нещо.
— Трябва ли кучето да излезе на брега отново? — попита Чейвз.
— Мисля, че не. — Бе така силно концентриран при издирвания по вода, че се налагаха чести почивки, за да предотвратят пълното му изтощение. — Минаха само около четиридесет минути.
— Сториха ми се повече.
И на нея също. Времето се влачеше, а напрежението растеше.
— Не трябва ли да се прибираме и да продължим отново утре? — попита Чейвз.
— Не, освен ако не сме обходили цялата територия. За Монти тъмнината не е от значение.
— Надявах се да го кажете. Искам да се върна и да кажа на онези родители, че сме претърсили целия район и не сме открили нищо. — Подкара лодката по-навътре във водата. — Ще остана, докогато решите. Но сигурна ли сте, че кучето може да разбере дали под водата има някого?
— Напълно — отвърна кратко тя. — Ако не смятате, че Монти може да го направи, защо ми повикахте?
— Съжалявам. — Той вдигна ръце. — Не разбирам много от спасителни операции по вода. Просто исках да сторя каквото мога за онези родители.
— Зная. — Разтри врата си. — Май съм малко напрегната. Може би не са в езерото. Боже, надявам се да не са.
— Но ако са тук, Монти ще ги намери? Как го прави?
— Телата на удавниците отделят невидими частици от кожата. Те имат уникални изпарения, мастни секреции и газове, които са по-леки от водата и се изкачват до повърхността от всякаква дълбочина. В мига, в който влязат в досег с въздуха, частиците образуват тесния край на разширяващ се конус от миризма. Монти ще разпознае конуса и ще го последва до областта с най-висока концентрация.
— Невероятно.
— Тренировка. С него сме прекарали цяло лято в обучение как да открива жертви под водата. Докато го овладеем, и двамата бяхме доста подгизнали. — Потупа Монти по главата. — Направо е невероятен. Способността му да улавя миризмата е четиридесет и пет пъти по-силна от човешката, а чувствителността му към определени молекули може да е хиляди пъти по-голяма.
— Впечатляващо. Тогава, ако не долови миризмата, можем да допуснем, че не са тук?
Сара поклати глава.
— Ако има много водорасли, миризмата може да се задържи долу. Студени водни слоеве биха довели до същото. Има и други фактори, които могат да попречат, но Монти е успявал да намери…
Кучето излая.
— По дяволите! — Край на надеждите децата да са живи.
Монти започна да тича напред-назад в лодката, навел глава, сочейки към водата.
— Открил е нещо. — Ръката й се вкопчи в каишката. — Спрете мотора и оставете лодката да се носи по повърхността. — Когато Чейвз се подчини, Сара седна неподвижно и започна да наблюдава. Монти бе възбуден, но още не бе открил източника. — Запалете мотора, но карайте много бавно. Първо вдясно и после вляво. — Когато завиха наляво и изминаха няколко метра, кучето полудя. Започна да се дърпа, опитвайки се да драска и хапе водата. — Тук. — Тя преглътна, за да облекчи стягането в гърлото си. — Хвърлете шамандура, за да маркирате мястото.
Да маркира мястото. Да го обозначи, за да могат онези родители да намерят децата си. Напоследък й се струваше, че все й се налага да маркира мястото и да отмине нататък.
— Добре ли сте?
Погледът й се отклони от жълтата шамандура, плаваща по повърхността, и видя Чейвз да се взира съчувствено в нея.
— Добре съм. — Усмихна се криво. — Не, излъгах. Надявах се да не намерим нищо. Да се махаме оттук. Трудно ми е да удържам Монти.
— Предупредихте ме, че би се опитал да скочи във водата. — Запали мотора. — Нуждаете ли се от помощта ми?
— Не. След като мине вълнението, ще разбере, че са мъртви и че не може да ги спаси.
Тя също не можеше.
— Не е задължително да са децата — предположи Чейвз. — Не може ли да е животно или…
— Не, Монти прави разлика. Най-малкото е едно човешко същество.
Кучето бе спряло да се дърпа и гледаше назад към отбелязаното с шамандура място.
— Не можеш да ги спасиш, момчето ми.
Вече бе разбрал, че не може, и Сара усещаше тъгата му.
— Ти наистина помогна.
Монти вдигна глава и нададе скръбен вой.
Тя се взря в него изненадано. Бе свикнала да го чува да лае, дори да скимти, но никога не бе издавал този зловещ звук преди.
Влиянието на Маги?
Отново нададе вой.
— Господи — промърмори Чейвз. — Тръпки ме побиват.
— Разстроен е. — Посегна и го погали по главата. — Скоро ще се оправи.
— Съжалявам. — Полицаят се намръщи. — Оставете го да си вие. Мисля, че сме му много задължени.
— Ще разберем, когато изпратите екипа водолази.
— Веднага ще се обадя. — Чейвз спря мотора, тъй като наближаваха сушата. Скочи от лодката и я насочи към брега. — Макар че най-добре да им кажа да започнат утре сутринта. Вече се стъмни, а опитите
