за да ме привлече на мястото.
Лоугън покри ръката й в скута.
— И аз също, Сара.
Телефонът му звънна, когато бяха само на няколко мили от ранчото.
— Да, лейтенант.
Тя се напрегна, наблюдавайки изражението му, но не можеше да отгатне какво говори полицаят.
Той затвори.
— Няма и следа от Руджак. Мислят, че се е измъкнал.
— Ами децата?
— Открили са ги под шамандурата. — Гледаше право напред. — Още не са извадили колата, но водолазите казват, че и тримата са вързани с въже.
Сара имаше чувството, че са я намушкали.
— Кажи нещо.
Тя поклати глава. Какво можеше да каже? Искаше й се просто да се сгуши и да накара света да изчезне.
— Не си виновна за нищо, по дяволите!
— Зная.
— Тогава престани да гледаш като…
— Не мога да направя нищо по въпроса. — Ръцете й се свиха в юмруци. — Живи ли са били, когато са попаднали във водата? Не, не може да определят още, нали?
— Не.
— Никой не може да е толкова ужасен. Да ги върже и после…
— Не отпускай въображението си. Може и да не е било така.
— Но може и да е било. — Облегна глава на прозореца. — Не искам да говоря повече, Лоугън.
— Тогава недей, но и не мисли, по дяволите.
— Ще се опитам — прошепна тя.
Той промърмори някаква ругатня и натисна газта. Няколко минути по-късно спря пред къщата. Тя скочи от джипа и тръгна към входната врата.
— Чакай малко. — Лоугън заобиколи колата. — Изпусна нещо.
Сара поклати глава.
— Видях те да изритваш нещо от колата. Трябва да е било на пода. — Коленичи в прахта.
— Какво е?
— Нищо. Влизай вътре.
В ръката му имаше нещо.
— Какво е това, дявол да го вземе?
— Гребен. — Протегна ръка и показа деликатния гребен от нефрит и слонова кост. — Подарък от Руджак.
Тя потръпна.
— Мислиш ли, че е принадлежал на някое от децата?
— Не, беше на Чен Ли.
— Защо би… — Взря се в него. — Ти си го очаквал?
— Не го очаквах, но не съм изненадан. Върви да си лягаш, ще го обсъдим по-късно.
— Непременно.
Но в момента не можеше да понесе нищо повече. Нервите й бяха съсипани. Обърна се и влезе в къщата.
— Здравей. — Гейлън се появи от задната веранда. — Крайно време беше да се приберете. Започвах да се чувствам като… Изглеждаш ужасно!
— Уморена съм. Отивам да си легна. — Монти. Трябваше да се погрижи за кучето. Но той вече бе тръгнал към верандата при Маги. — Лека нощ, Гейлън. — Затвори вратата на спалнята след себе си.
Хвърли дрехите си, довлече се до леглото и дръпна завивките. Смътно осъзна, че чаршафите миришат на Лоугън и интимността им. Сексът и животът, и радостта, която онези деца никога няма да изпитат.
— Ела насам… — Лоугън се плъзна гол в леглото до нея и я привлече в прегръдката си.
— Не те искам тук.
— Жалко, но ме имаш. — Докосна с устни слепоочието й. — Господи, наистина ме имаш. Сега се отпусни. Не желая друго, освен да те успокоя.
— Искам просто да заспя.
— И да сънуваш кошмари? — побутна главата й в ямката на рамото си. — Изплюй камъчето.
— Какво искаш да кажа? Че три деца умряха, защото някакъв си маниак е решил да ме привлече в проклетата си паяжина ли?
— Не си виновна ти. Смятах, че сме постигнали единодушие, че за всичко съм виновен аз.
— Направих каквото той искаше. Анализирал ме е като някакъв макиавелиевски психиатър и после е решил да убие невинните деца, защото така би ме накарал да правя каквото пожелае. И е бил прав. Повика ме и аз отидох.
— Как иначе би могла да постъпиш? Отишла си, за да… Престани да плачеш. Не, недей да спираш. Сигурно ще ти се отрази добре. Просто за мен е ужасно.
— И на мен не ми е приятно. Боли ме.
— Защото нямаш достатъчно практика. Отвикнала си. Кога за последен път си плакала? Когато е починал дядо ти ли?
— Не, обещах му, че ще бъда силна. Когато открих Монти в онзи приют в Италия.
— Трябваше да се досетя.
— Той добре ли е?
— С Маги е.
— Вярно, забравих. Но обикновено усеща кога съм тъжна и идва да спи в леглото ми.
— Горкото куче го е ударил хормонът. Ще трябва да се задоволиш с мен.
— Радвам се, че има Маги. Може би това ще отвлече вниманието му от случилото се тази вечер.
— А аз се опитвам да отвлека твоето внимание.
— Не трябваше да се случва. Толкова се мъча да откривам живите и да донеса покой на мъртвите. Това ми е работата, това съм аз. А Руджак ме използва и е убил онези деца. — Трепереше. — Той изкриви всичко, което съм, и го опорочи и…
— Шшшт.
— Нали ми каза да говоря.
— Отнасяше се за одеве, когато говореше разбираемо. Няма нищо грозно и порочно у теб. Ти си чиста и красива. Питай мен, аз съм експерт по изкривеното и порочното. Познавам го.
Сара поклати глава.
— Не ми ли вярваш? Истина е. Вършил съм неща, които… — Погали я по косата. — Не би желала да слушаш за мен.
Искаше да слуша за него. Осъзна, че е важно. Когато го бе видяла на отбивката, бе разбрала, че всичко, свързано с него, е жизненоважно за нея. Ако умреше… Не искаше да мисли за това в момента. Бе твърде объркана и уморена. Искаше просто Лоугън да я прегръща и да си представи, че кошмарът при езерото Апачи никога не се е случвал.
— А сега заспивай — каза той. — Ще остана буден и ще съм до теб, ако сънуваш кошмар.
Да не би да бе прочел мислите й? Знаеше ли какъв рядък дар й предлага? Никога през живота си не бе имала някого, който да я пази от кошмарите…
