— Петдесет и седем.
— А знаят ли в каква опасност са?
— Да. Казах на ръководителя на проекта да им съобщи какво се случи в Санто Камаро и че могат да бъдат следващите. Дадох им избор — да останат или да напуснат. Шестима си тръгнаха. Другите останаха.
— Трябва да затвориш центъра.
— Руджак просто ще си избере друга мишена. — Лоугън се изправи. — Ако искаш някой да се обади на ATF, направи го сама.
— Ще го сторя.
— Но бъди готова да поемеш отговорността за още един случай като Кай Чи.
Сара почувства как кръвта се отдръпна от лицето й.
— Кай Чи?
— Това бе дело на Руджак. Почит към Чен Ли. Искаш ли нов Кай Чи, или предпочиташ да имаме шанс да заловим копелето?
— Кай Чи! — Взираше се в него ужасено. — Защо не ми каза?
— Защото знаех, че ще ме погледнеш така, както сега, и ще хукнеш към другия край на земята. Не разбираш как някой би убил петстотин души, за да направи някакъв извратен жест.
— А ти?
— Не, но аз съм част от проблема и всеки път, когато ме погледнеш, ще виждаш Кай Чи.
— Моля те, обади се на ATF — прошепна тя. — Видя онова детенце, което загина в Тайван. То е нищо в сравнение със стореното на децата в Оклахома от онази бомба.
Лоугън замълча за момент, а по лицето му премина сянката от множество чувства. После поклати глава.
— Мога да ти дам всичко друго на света, но не и това, Сара. Трябва да си запазя шанса да го пипна.
— Грешиш, Лоугън.
— Тогава се обади. Никой не те спира. — Влезе в къщата. — Но си помисли хубаво. И не забравяй Кай Чи. Може да се случи отново.
Никой не я спира? Спираше я и още как.
Оклахома Сити. О, господи, не можеше да понесе отговорността за още едно подобно бедствие.
Кай Чи.
Ако Лоугън бе прав, можеше ли тя да поеме отговорността за смъртта на още повече хора, освен онези в „Додсуърт“?
Трябваше да си отговори скоро.
Монти заскимтя и положи глава на коляното й.
— Няма нищо. — Погали го по главата. — Връщай се при Маги.
Той не помръдна. Предлагаше й утеха и приятелство, както Лоугън бе направил предишната нощ. Но на сутринта не й бе дал нищо освен самота и отчаяние.
Сара се опита да не обръща внимание на болката. Трябваше да престане да се самосъжалява. Беше му казала, че не очаква нищо, освен сексуално удоволствие. Жалко, че го бе оставила да се промъкне през защитата й. Но щеше да се оправи. По-голямата част от живота си бе прекарала в самота и се справяше чудесно.
Лоугън я молеше да му се довери. Можеше ли? Заради чувствата си към него или защото наистина вярваше, че рискът си струва? Винаги вземаше решенията сама, но никога не е била така емоционално обвързана, както сега.
Когато излезе да говори с него, всичко й се струваше просто. Бе изпълнена с гняв към Руджак и решителност да го открие и да го накаже за зверската постъпка край езерото Апачи. А сега над „Додсуърт“ надвисваше още по-голяма жестокост и вече нищо не изглеждаше просто.
Нищо, освен факта, че каквото и решение да вземеше, то можеше да е погрешно.
— Бисквитите ми и сосът са съсипани — каза й Гейлън, когато влезе в къщата час по-късно. — Джон също не пожела да яде. Но от добро сърце ще ви приготвя още една фурна. Ще трябва обаче да почакате. Съвършенството изисква време.
— Не съм гладна. — Сара погледна Лоугън, който седеше на стола до масата. — Нещо ми заседна в гърлото.
Той срещна погледа й.
— Не се и съмнявам. Въпросът е дали ще можеш да го преглътнеш.
— Ще се опитам. Не виждам друго разрешение. — Кръстоса ръце пред гърдите си. — Ще поизчакам, преди да уведомя ATF за „Додсуърт“. Но в момента, в който видя опасност за центъра, ще обявя тревога и няма да ти позволя да ме разубедиш.
— Така си и мислех.
— И не желая да седя тук и да бездействам, докато чуя, че Руджак го е сринал със земята. Каза, че според вас е готов да действа. Искам да отида в „Додсуърт“ и да бъда там, преди да реши да заложи експлозивите си.
— Казах ти, че мишената може да не е „Додсуърт“.
— Но това е твоята страст и той го знае. Не мисля, че ще го подмине.
— Не.
— А присъствието ти на мястото ще е още една причина да се спре на него.
— Да.
— А освен това той явно иска и мен. Права ли съм?
— Не би могло да бъде по-вярно. — Устата му се изкриви в усмивка. — Или пък по-ужасяващо.
— Тогава изобилието от мишени би трябвало да го привлекат. — Обърна се към Гейлън. — Сигурен ли си, че охраната в Додсуърт е непробиваема?
Той кимна.
— Бих си отворил магазин там, а ценя живота си повече, отколкото който и да е от онези учени. Науката може да спаси света, но къде бихме стигнали без чар и изискана кухня? — Хвърли поглед на Лоугън. — Изглежда, плановете ескалират. Възнамеряваме да почакаме малко.
— Не желая да чакам — заяви Сара. — Искам Руджак веднага.
Лоугън кимна.
— Надявах се да не те замесвам в това.
— Руджак не желае да ме държиш настрана.
— Тогава защо да му угаждаме? Остани тук в безопасност.
— На мен ми звучи разумно — съгласи се Гейлън.
— Кога тръгваме за Додсуърт? — попита тя.
Лоугън въздъхна.
— Когато Басет стане готов да се присъедини към екипа там. Мисля, че Руджак ще иска да елиминира всяка надежда за успех на проекта с един удар. Не може да го направи, ако Басет остане жив.
— А ти каза, че Басет ще е готов след седмица?
Лоугън кимна.
— Добре. Тогава и аз самата трябва да си съставя планове. — Влезе в спалнята и затвори вратата.
— Дотук с надеждите да я държиш настрана — коментира Гейлън. — Ще се опитам да се погрижа за нея в Додсуърт, но не съм в състояние да обещая нищо, ако реши да действа сама, както при езерото Апачи.
Не можеш да защитиш някого, ако не иска да бъде защитен.
— Зная.
— А и долових някаква хладина в отношението й, което може да усложни нещата.
— Можеш ли да я виниш? Изненадан съм, че не иска да ми пререже гърлото. Трябваше да й кажа за Кай
