Чи, иначе щеше да хукне да преследва Руджак сама.
Гейлън се обърна към печката.
— Но бих спрял да се тревожа за чувствата й и бих отишъл да видя какво прави. Щом твърди, че си съставя планове, не мисля, че би искал те да те изненадат. — Сведе поглед към соса, разбърквайки го в тигана. — Жалко. Вие двамата развалихте всичко. Закуската щеше да е шедьовър.
— Какво правиш?
Сара вдигна очи и видя Лоугън, застанал до вратата.
— На какво ти прилича? — Хвърли купчина бельо в един сак върху леглото. — Опаковам си багажа. Искам да бъда готова, когато Басет се приготви.
— Няма да се налага да излетим през вратата в същия миг.
— Зная. — Сара хвърли една жилетка и два чифта дънки в сака. — Но ще полудея, ако не правя нищо. Двамата с Руджак може да притежавате цялото търпение на света, но не и аз. За мен това не е някакво състезание.
— И за мен не е. Не си справедлива, Сара.
— Може би. Но не ми пука.
— Пука ти. В това е проблемът. Пука ти твърде много. — Прекоси стаята и застана до нея. — Това съсипва плановете ми, но не бих го променил.
Беше твърде близо. Чувстваше топлината на тялото му. Тя направи крачка встрани и се върна до бюрото.
— Грижа ме е за онези хора в „Додсуърт“. Не за теб.
— Не съм си и помислял обратното — отвърна тихо той. — Зная, че не съм сред положителните ти герои в момента. Но след като това свърши, нещата ще се променят.
Сара не отговори.
— Трябва да действаме заедно, Сара. Не можеш да позволиш чувствата да ти пречат.
Тъкмо това се опитваше да предотврати тя. Трябваше да го държи на разстояние. Не можеше да позволи чувствата й към него да замъглят преценката й. Не и при залог от живота на толкова хора.
— Ще работя с теб. — Срещна погледа му през стаята. — Но не очаквай нищо повече от мен. Не мога да ти го дам.
— Ще ми го дадеш. Както сама каза, мога да бъда много търпелив.
— Може и да промениш решението си, докато това свърши.
— Няма.
Ръката й се сви около дръжката на чекмеджето на бюрото, когато той излезе и затвори вратата след себе си. Трябваше да приключи с опаковането. Да не мисли за него. Да не позволява да е твърде важен за нея. Дори в момента той да я обича, колко можеше да продължи? Бяха твърде различни.
А беше хубаво. Не желаеше да се променя. Не желаеше да бъде друга. Беше жена, която иска сама да взема решения и да ръководи живота си както й харесва.
„Не мисли за него, а за Руджак и как да защитиш Додсуърт“.
— Искаш да дойда? — възкликна Ийв. — Защо?
— Заради Маги. Много по-добре е, но ми е нужен някой, който да се грижи за нея, докато ме няма.
— Сметнах го за шега, когато ми каза, че Джейн ти е нужна, за да гледа вълчицата.
— В онзи момент беше. Но сега не е. Нужна ми е помощта ти. Можеш ли да дойдеш?
— Иска ли питане? Ти се отзова, когато се нуждаех от теб, и намери дъщеря ми. Пристигам със следващия самолет.
— Благодаря ти. Ще помолиш ли майка ти да се грижи за Джейн, за да доведеш и Джо?
— Ще видя дали той може да се освободи. Но защо да го водя?
— Ще съм по-спокойна. Не смятам, че има някаква опасност за теб, щом ни няма тук, но бихме искали да знаем, че Джо е с теб.
— Вие? Кой е при теб?
— Лоугън.
Последва пауза.
— Ще ми кажеш ли какво става?
— Веднага щом дойдеш. Но доведи и Джо, ако можеш. Макар че вероятно не трябва да те моля да го правиш. Ще те накара да скочиш на самолета за Атланта в мига, в който му кажа за Руджак. — Разтри слепоочието си. — И може би трябва да го направиш. Ще оставим решението на него.
— Много неясно говориш.
— Защото и на мен не ми е ясно. Искам да знаеш, че си свободна да ми откажеш помощта си. Ще те разбера, не бива да се чувстваш задължена…
— Млъквай. Ще ти се обадя, когато разбера кога самолетът ми каца във Финикс.
Сара се отправи към вратата на дневната. Свърши се. А сега да намери Гейлън.
Но дневната бе празна.
— Гейлън?
— Тук съм — извика той от задната веранда. — Току-що нахраних Маги.
— Обадих се на приятелката ми Ийв и тя… — Челюстта й увисна и тя се закова на вратата. Гейлън седеше на пода до вълчицата, а главата й бе на бедрото му. — Просиш да отнесе някоя част от тялото ти. И то особено ценна част.
— Разбираме се. — Гейлън погали звяра по главата. — Обсъдихме го и решихме, че доста си приличаме. Нали така, Маги?
— По какво си приличате?
— По произхода. От клетката в дивата природа. Притежаваме един и същи инстинкт за оцеляване. — Намигна й. — А и двамата сме толкова умни, че е направо смайващо.
— Ще се подготвя за шока. Би ли се отместил на известно разстояние от нея? Може и да се разбирате, но аз я доведох вкъщи и съм отговорна за всяка щета, която би могла да нанесе.
— Ако така ще се чувстваш по-добре. — Внимателно отмести крака си изпод главата на вълчицата, за да не я ядоса, после продължи да я гали. — Нали знаеш, че ще трябва да изоставя тази красавица и да замина за Додсуърт? Задълженията ме зоват там в момента.
Сара кимна.
— Обадих се на някого, който да се грижи за нея. Ийв Дънкън и Джо Куин ще дойдат днес.
— Нима? Много задушевно ще стане в тази къщичка, нали?
— Искам да съм сигурна, че няма да изтеглите хората си оттук. Искам Ийв и Джо да са защитени.
— Ще ги изпратя в Додсуърт.
— Намери някои други. Лоугън има купища пари.
— Парите не могат да купят обучението и способността да… — Ухили се. — Какви ги говоря? Разбира се, че могат. Не е ли истински късмет, че вече имам достатъчно хора в Додсуърт?
— Тогава защо ме занасяш?
— Чувствах се задължен да се опитам да те накарам да останеш тук. Лоугън ми плаща, а това е и неговото желание.
— Къде е той?
— Излезе да потича с Монти. Мисля, че се нуждаеше да изпусне парата, след като те остави.
Тя понечи да си тръгне, но после спря.
— Би могъл да се обадиш на Франклин и да му кажеш, че до петнадесет минути заминавам за къщата на Лоугън във Финикс и ще го изпреваря.
— Защо?
— Ще съм по-близо до Басет и ще мога да почакам, докато завърши работата си. Лоугън, изглежда,
