— Почакай само за малко, мамо. Има нещо не на ред.
— Какво е, Мосуке?
Старицата се поизправи малко.
— Щурците спряха изведнъж да свирят.
— Навярно пак някакво животно се опитва да се намъкне в килера.
— Не — той силно поклати глава. — Ако беше животно, нямаше да дойде наблизо, докато лампата още гори.
Готов да излезе навън, младежът се плъзна към терасата и взе една сабя.
— Кой е там вън, дето се помъква наоколо? — провикна се той.
Изведнъж Хидейоши се изправи в лехата с коноп. Младият мъж изненадан се втренчи в него. Накрая промърмори:
— Какво става? Само мислех, че навън има някой. Да не сте самурай от Кашихара?
Хидейоши не отговори, а се извърна и с махване на ръката даде знак на хората, които се криеха зад него.
— Обградете хижата! Ако някой избяга навън, посечете го!
Войните наскачаха от конопената леха и за миг обкръжиха дома.
— Да обграждате моята къща с цялата тази показност! — се обърна Мосуке почти предизвикателно към Хидейоши, който сега се бе приближил до постройката. — Майка ми и аз сме единствените двама души тук. Няма нищо, което да си струва да бъде пазено от толкова много хора. А какво всъщност търсите тук, самураю?
Държанието му, докато стоеше на терасата, бе всичко друго, но не и объркано. Напротив, беше дори прекалено спокойно. Очевидно гледаше на тях с презрение.
Хидейоши седна на ръба на терасата и каза:
— Не, младежо, ние просто сме предпазливи. Не искахме да ви уплашим.
— Аз въобще не съм уплашен, но майка ми се стресна. Ако ще се извинявате, трябва да се извините на нея.
Говореше без страх. Момчето нямаше вид на обикновен селянин. Хидейоши огледа вътрешността на хижата.
— Е, хайде сега, Мосуке. Защо си така груб с един самурай? — се обади старицата. После се обърна и заговори на Хидейоши:
— Е, аз не зная кои сте, но моят син никога не влиза в светско общество и е просто едно своенравно селско момче, което не знае как да се държи. Моля, господине, простете му.
— Вие ли сте майката на този млад човек?
— Да, господине.
— Казахте, че е просто селско момче, което не знае как да се държи, но като се съди по вашия говор и по неговото изражение, на мен ми е трудно да повярвам, че сте само прости селяни.
— Изкарваме си хляба зиме с лов, а лете — с направа и продажба на дървени въглища за селото.
— Това може да е сега така, но не и по-рано. Най-малкото, вие със сигурност идвате от родовито семейство. Аз не съм служител на рода Сайто, но поради известни обстоятелства се загубих в тези планини. Не възнамеряваме да ви вредим. Ако не възразявате, ще ми кажете ли, моля, кои сте?
Мосуке, който бе седнал до майка си, внезапно попита:
— Господин самураю, и вие говорите с оварско произношение. Да не сте от Овари?
— Да, родил съм се в Накамура.
— Накамура ли? Недалеч от нас. Аз съм роден в Гокисо.
— Значи сме от една област.
— Ако сте служител от Овари, ще ви кажа всичко. Името на баща ми бе Хорио Тономо. Служеше на господаря Ода Нобукийо в крепостта Когучи.
— Колко странно — щом вашият баща е бил служител на господаря Нобукийо, то тогава вие също би трябвало да бъдете служител на господаря Нобунага.
„Добър човек срещнах тук“, помисли си доволно Хидейоши.
След като го направиха управител на Суномата, той бе почнал да търси способни мъже, които да му служат. Неговият подход към хората не беше първо да ги главява и после да прави преценката си. Ако се доверява на някого, веднага го взимаше при себе си и после постепенно намираше мястото, където ще е от най-голяма полза. По същия начин постъпи, когато си взе съпруга. Имаше необикновена дарба да различава същинските способности от привидните.
— Да, разбирам. Но мисля, че като майка на Мосуке вие не искате той да живее живота на въглищар и ловец. Защо не поверите сина си на мен? Знам, че това значи да отнема всичко, което имате. Моят ранг не е висок, но аз съм служител на господаря Ода Нобунага, по име Киношита Хидейоши. Доходът ми е нисък и смятам себе си за човек, който излиза пред света, въоръжен само с едно копие. Ще ми служите ли? — попита Хидейоши, като гледаше майката и детето й.
— Какво? Аз ли? — ококори очи Мосуке.
Толкова щастлива, че се чудеше дали това не е сън, старата жена се просълзи.
— Щом е достоен да стане служител на рода Ода, то моят съпруг, който умря в безчестие в една битка, би бил толкова щастлив. Мосуке! Приеми това, което ти предлагат и очисти името на баща си от срама.
Мосуке, разбира се, не възрази нищо и незабавно се закле във вярност като служител.
После Хидейоши даде на момъка първата заповед:
— Проправяме си път в тила на крепостта Инабаяма. Имаме карта на планината, но не можем да намерим правилната пътека. Задачата е доста трудна за твоя първа проява като служител, но трябва да ни отведеш дотам. Разчитам на теб.
Мосуке огледа за кратко време картата, сгъна я и я върна на Хидейоши.
— Разбирам. Някой има ли нужда от храна? Взели ли сте си достатъчно за по две яденета на човек?
Загубили се, сега те тъкмо бяха на път да изчерпят припасите, които бяха взели със себе си.
— До крепостта има само два и половина часа път, но все пак по-добре да си вземем достатъчно за вечеря и закуска.
Мосуке бързо свари ориз и го смеси с просо, фасулена каша и солени сливи, така че да стигне за десетима. После нарами една макара конопено въже и прикачи на пояса си кремък, прахан и бащината сабя.
— Тръгвам, мамо — каза Мосуке. — Да влезеш в битка е славно начало на службата пред моя господар, но дори като се осланяме на съдбата ми като самурай, сега може да е нашата последна раздяла. Ако това се случи, моля те, примири се със загубата на сина си.
Време бе да тръгват, но естествено майката и детето й се разделяха с неохота. Хидейоши едва понасяше тази гледка. Отиде надалеч от къщата и впери поглед в катраненочерните планини.
Тъкмо когато Мосуке тръгваше, майка му го повика да се върне. Подаде му една кратунка.
— Напълни я с вода и я вземи със себе си — каза му тя. — Непременно ще ожаднееш по пътя.
Хидейоши и останалите се зарадваха. Досега неведнъж бяха страдали от липса на вода. Само на малко места между скалистите чуки бълбукаха поточета. А и колкото повече наближават върха, толкова по-малко вода щеше да има.
Щом стигнаха до канара, Мосуке метна въжето, върза го долу за корена на един бор, покатери се пръв и после изтегли след себе си останалите.
— Оттук нататък пътеката става още по-трудна за следване — каза той. — Има доста места, като наблюдателницата при пещерата Акагава, където може да ни улови стражата.
Като чу това, Хидейоши разбра до каква степен е бил предпазлив Мосуке, когато, след като му показаха картата на планината, я погледна за миг и не даде бърз отговор. У него все още имаше нещо детинско, но той обмисляше вещата изцяло и Хидейоши почувствува още по-голяма привързаност към момчето.
Накрая водата от кратунката се превърна в пот по десетимата мъже. Мосуке избърса гъстата влага от лицето си и каза:
— Ако сме така уморени, надали ще можем да се бием. Защо да не преспим тук?
— Добре ще е да поспим — съгласи се Хидейоши, — но после колко още път остава до тила на крепостта.
