„Бъди добър със съседа си“
Сега градът под крепостта Кийосу бе опустял. Имаше само няколко дюкяна и жилища на самураи. При все това през самото запустение се четеше радостта от отхвърлянето на една стара кожа. Такова е началото на всичко живо — веднъж изпълнила предназначението си, утробата е принудена да се примири със своето разложение и отмиране. И по същия начин за всекиго бе радост, че Нобунага няма вечно да е пленник на своя роден град, дори това и да значеше за града упадък.
И тук една раждала някога жена сега остаряваше. Майката на Хидейоши. Тази година навършваше петдесет. Засега спокойно гледаше старините си и живееше със своята снаха Нене в тяхната къща в самурайския квартал на Кийосу. До преди две-три години обаче бе земеделка и ставите на попуканите й от пръстта ръце още бяха отекли. Родила беше четири деца и много от зъбите й липсваха. Косата й обаче още не бе изцяло бяла.
Едно от писмата, които Хидейоши й писа от бойното поле, даваше представа за всички останали:
Как е хълбокът ти? Още ли използваш мокса? Докато живеехме на село, все казваше: „Не пилейте храна заради мене“, все едно каква храна беше. И тук даже се притеснявам, че не се храниш добре. Трябва да живееш още дълго. Тревожа се, че няма да имам време да се погрижа за теб, както бих искал, понеже съм такъв безумец. За щастие тук не съм боледувал. Изглежда, съдбата ми на воин е щастлива и Негово Височество много ме цени.
След нашествието в Мино би било трудно да се преброят писмата, които той пращаше.
— Прочети това, Нене. Винаги пише като дете — обърна се майката на Хидейоши към снаха си.
Всеки път тя й показваше своите писма и Нене на свой ред показваше на старата жена нейните.
— Писмата, които праща на мен, не са толкова нежни. Все неща от рода на „Внимавай с огъня“ или „Бъди прилежна съпруга, докато мъжът ти го няма“ или „Грижи се за майка ми“.
— Умно е това момче. Праща писмо на теб и писмо на мен — едното строго, другото нежно. Мисля си значи, че ако приемеш, че се отнасят еднакво и за двете ни, писмата му са добре разпределени.
— Трябва това да е — рече засмяна Нене.
Тя с преданост се грижеше за майката на своя съпруг. Правеше всичко възможно да й е от полза, сякаш, също като Оцуми, й бе родна дъщеря. Пред всичко друго обаче, радост на старата жена доставяха писмата на Хидейоши. Тъкмо когато се тревожеха, че не са получавали нищо от дълго време, дойде писмо от Суномата. Но по някаква причина това писмо беше само за съпругата и за майката нямаше нищо.
Понякога писмата от Хидейоши пристигаха само за майка му, без нищо за Нене. Посланията му към нея обикновено бяха само послеписи към писмата за майката. До днес не бе пращал нищо нарочно и само за жена си. Изведнъж Нене си помисли, че трябва нещо да не е наред или че има нещо, за което той не иска да тревожи своята майка. Влезе в стаята, разряза плика и намери необичайно дълго писмо:
От дълго време храня надеждата да мога да вземе теб и майка да живеете тук при мене. Сега, когато най-сетне станах господар на крепост и получих от Негово Височество военачалническо отличие, положението е достатъчно сносно, за да поканя майка си в Суномата. Питам се обаче, дали това няма да й създаде безпокойство. Преди тя бе загрижена, че присъствието й ще ме обремени в моето служене на Негово Височество. Винаги казва също, че е само селска старица и такъв живот далеч ще надвишава положението й. По тази причина, дори и да я помоля, тя със сигурност под някакъв предлог ще откаже.
„Какво да кажа?“ Нене нямаше представа. Помисли си, че скритата молба на нейния съпруг е наистина сериозна.
В същия миг гласът на старата жена я извика от задната част на къщата:
— Нене! Нене! Ела за малко и погледни!
— Ида!
И днес тя прекопаваше с мотика корените на есенните патладжани. Бе следобед и все още доста горещо. Дори бучките пръст в градината пареха. По ръцете й лъщеше пот.
— Боже мой! Ама жега! — възкликна Нене.
Но старицата винаги отвръщаше, че това е, което обичат да вършат хората от село и я молеше да не се тревожи. Колкото и пъти обаче да слушаше това, Нене, тъй като не бе отрасла в земеделско семейство и не познаваше същинския аромат на земята, винаги бе намирала това единствено за съсипваща работа. Все пак напоследък тя усети, че започва да разбира поне малко защо майката на нейния съпруг не е в състояние да престане да работи.
Старата жена често говореше за плодовете и зеленчука като за „даровете на земята“. Това, че бе успяла в голяма бедност да отгледа четири деца и сама не бе умряла от глад, беше един от тези дарове. Сутрин плясваше молитвено с ръце към слънцето, като обясняваше, че и това й е навик от времето в Накамура. Не искаше да забрави предишния си живот.
Понякога казваше, че ако отведнъж привикне с разкошни дрехи и разточителни ястия и забрави благословията на слънцето и земята, със сигурност ще бъде наказана и ще се разболее.
— О, погледни това, Нене!
Веднага щом видя снаха си, майката на Хидейоши остави мотиката на земята и радостно посочи към това, което вършеше.
— Виж колко много патладжани са узрели. Ще ги мариноваме, та да можем да ги ядем тази зима. Донеси кошницата и дай сега да откъснем няколко.
Щом се върна, Нене подаде една от двете кошници на свекърва си. Като започна да къса патладжани и да ги слага в кошниците, тя каза:
— Както усилено работите, ще имаме достатъчно зеленчук за всичката супа и туршия, от които ще се нуждаем в къщи.
— Предполагам, че в дюкяните, откъдето пазаруваме, ще се поразсърдят.
— Е, слугите казват, че това ви доставя удоволствие и че е добре за здравето ви. И със сигурност ни помага да пестим, значи трябва да е добре.
— Няма да е хубаво за името на Хидейоши, ако хората си помислят, че правим това просто от стиснатост. Трябва някак да се опитаме да купуваме нещо друго от търговците, за да не си мислят така.
— Да, така да направим. Е, майко, не ми е никак приятно да говоря за това, но тъкмо преди малко дойде писмо от Суномата.
— О? От сина ми ли?
— Да… но този път не беше пратено до вас — пристигна само за мене.
— За когото и да е, е добре. Е, всичко както обикновено ли е? Той добре ли е? От известно време нямаме вести от него и аз си мислех, че трябва да е заради преместването на Негово Височество в Гифу.
— Точно така. В писмото той ме моли да ви кажа, че Негово Височество го е направил управител на крепост и мисли, че това е добро време да се преместим при него. Моли ме да ви убедя да дойдете и казва, че до няколко дни непременно трябва да се преместим в Суномата.
— О… това е чудесна новина. Че е станал управител на крепост, е почти като сън, но не трябва да отива твърде надалеч и да надскача себе си.
Докато слушаше радостните новини за своя син, сърцето на майката се боеше да не би добрата му съдба да се окаже недълготрайна. Старата жена и снаха й продължиха да работят заедно в градината и да берат патладжани. Скоро кошниците бяха пълни с ярко виолетовите зеленчуци.
— Не ви ли боли гърбът, майко?
— Какво? Защо, тъкмо напротив. Ако работя така малко по малко всеки ден, тялото ми си запазва силата.
— И аз също се уча от вас. Откакто ме оставяте от време на време да помагам в градината, се научих да се радвам на брането на зеленчук за супа сутрин и на работата при краставиците и патладжаните. Дори след като се пренесем в крепостта Суномата, някъде в двора непременно ще има място, където да насадим леха със зеленчуци. Ще можем да отглеждаме всичко, каквото поискаме.
Старата жена скри уста с оцапаната си с пръст ръка и се засмя.
