Кочику и двадесетгодишната му природена сестра.
Оцуми още бе неомъжена. Отдавна Хидейоши беше обещал, че ако се грижи за майка им, той ще й намери съпруг. На следващата година Оцуми се омъжи в крепостта за един роднина на жената на Хидейоши.
— Всички са пораснали — каза Хидейоши на майка си, като гледаше доволството по лицето й. Това бе неговото щастие и големият му подтик за бъдещето.
Беше късна пролет. По облегалката, на която дремеше Нобунага, в изобилие падаше черешов цвят.
— А… точно така.
Като се сети за нещо, той нахвърли бързо една бележка и нареди на вестоносец да я отнесе до Суномата. Хидейоши стана господар на крепост и вече не бе подръка, за да отговаря винаги, когато го повика. Това изглежда правеше неговия господар малко самотен.
Вестоносецът на Нобунага прекоси река Кисо и на портите на крепостта предаде бележката на Хидейоши. И тук пролетта бе минала спокойно. Цветовете на планинската дива лоза се полюшваха в сянката на изкуственото хълмче в двора. Зад този хълм, на края на широката градина, имаше новопостроена зала и малка къща за Такенака Ханбей и Ою.
Залата бе една доджо, където служителите на Хидейоши можеха да се упражняват в бойните изкуства. Под ръководството на Такенака Ханбей сутрин те изучаваха тук китайските класици, а след обед се надпреварваха в умения за бой с копие и меч.
След това Ханбей до късно през нощта говореше за военните предписания на Сун Цу и Ву Чи. Той със страст се посвети на обучението на всички млади самураи, за да ги приучи към бойните навици и обичаи в крепостта — повечето от служителите на Хидейоши бяха диви ронини, които някога се числяха към отряда на Хикоемон.
Хидейоши знаеше, че трябва да работи постоянно за самоусъвършенстване, за да преодолее своите недостатъци и да увеличи способността си за самовглъбяване и бе решен, че от неговите самураи трябва да се изисква същото. Ако ще играе важна роля за в бъдеще, въоръжени само с груба сила служители няма да му бъдат от полза. Хидейоши много държеше на това. И така, освен че радушно прие Ханбей на служба, той му се поклони и като на учител и го смяташе за свой наставник във военната наука. Повери му също обучението на служителите си.
Военната дисциплина решително се подобри. Когато Ханбей говореше за Сун Цу или китайските класици, хора като Хикоемон можеше винаги да бъдат видени на издигнатото място за слушателите. Единствената пречка бе, че Ханбей не беше много издръжлив телесно. Заради това от време на време беседите биваха отлагани и служителите оставаха разочаровани. И днес той се бе пренапрегнал през деня и заяви, че отменя вечерните четения. С настъпването на нощта бързо нареди да затворят плъзгащите се врати на дома.
Макар сезонът да бе късна пролет, вечерният вятър от горното течение на река Кисо още повече простудяваше слабото телосложение на Ханбей.
— Постлала съм ти леглото вътре. Защо не спиш?
Ою остави до писалището някаква лечебна смес. Ханбей четеше — обичайното му занимание, когато имаше малко време за отдих.
— Не, не че толкова се чувствам зле. Отмених беседата, понеже мислех, че може да пристегне повикване от господаря Хидейоши. Наместо да ми оправяш леглото, подреди ми дрехите така, че ако дойде вест, да мога бързо да изляза.
— Това ли било? Съвет ли има в крепостта тази вечер?
— Нищо такова — Ханбей отпи от горещата отвара. — Преди малко, докато затваряше вратата, ти сама ми каза, че по реката е пресякла лодка със знаме на вестоносец от Гифу и че някой идва към крепостната порта.
— За това ли говориш?
— Ако вестоносецът идва при господаря Хидейоши, то не се знае колко далеч и докъде може да отведе цялата тази работа. Дори и да не бъда повикан, надали ще мога да си разхлабя пояса и да заспя.
— Началникът на тази крепост те почита като свой учител, а ти се прекланяш пред него като пред твой господар, тъй че надали знам чие уважение е по-голямо. Наистина ли си толкова решен да служиш на този човек?
Ханбей усмихнат затвори очи и обърна лице към тавана.
— Допускам, че най-сетне се е стигнало и дотам. За един е мъж е плашещо да има доверието на друг. Красотата на една жена никога не би могла да ме изкуши.
В мига, в който казваше това, от кулата пристигна вестоносец. Той донесе молбата на господаря, Ханбей бързо да дойде при него и си тръгна. След кратко време пред Хидейоши, който седеше сам в тих размисъл, се яви един оръженосец и обяви:
— Господин Ханбей дойде.
Вдигна поглед от унеса си и бързо излезе от стаята да посрещне Ханбей. Двамата се върнаха вътре и седнаха.
— Съжалявам, че ви повиках тук посред нощ. Как се чувствате?
Ханбей погледна в очите Хидейоши, който на свой ред явно се канеше до самия край да се отнася с него като с учител.
— Такова внимание е ненужно. Ако вие, моят господар, говорите така с мене, как ще съм в състояние да ви отвърна? Защо не кажете нещо като „О, ти ли си, Ханбей?“ Мисля, че такъв род загриженост към един служител е неуместна.
— Наистина ли? Е, смяташ ли, че това не е от полза за отношенията ни?
— Просто не мислех, че моят господар трябва да уважава някого като мен така, като правите това вие.
— А защо не? — засмя се Хидейоши. — Аз съм необразован, а вие сте твърде учен. Роден съм на село, а вие сте син на господар на крепост. Във всеки случай, мисля за вас като за по-високопоставен.
— Щом нещата стоят така, отсега нататък ще бъда по-внимателен.
— Добре, добре — рече с игрива нотка Хидейоши. — Постепенно ще станем господар и служител. Ако се издигна още по-високо от сега.
За господар на една крепост, той отиваше извънредно далеч в пренебрегването на своето достойнство. Всъщност, ако умът има нужда от дрехи, бе готов да застане пред Ханбей напълно гол по отношение на собствената си глупост и невежество.
— Е, добре, защо ме повикахте, господарю? — запита учтиво Ханбей.
— О, да — каза Хидейоши, като внезапно се сети за предмета на тяхната среща. — Току-що получих писмо от господаря Ода Нобунага. Ето какво пише той: „След малко отдих се отегчих дори от придобивката на Гифу. Вятърът и облаците са спокойни и бих искал отново да изляза на открито. Хубостите на природата още не са ми станали близки. Какво ще правим с плановете за тази година?“ Как допускате, че трябва да отговоря на това?
— Е, смисълът е ясен, така че би трябвало да сте в състояние да му отговорите с един ред.
— Хм. Разбирам, но как бих могъл да отговоря в един ред?
— „Бъдете добър със съседа си — кройте планове за бъдещето.“
— „Бъдете добър със съседа си — кройте планове за бъдещето“ ли?
— Това е.
— Хм. Разбирам.
— Подозирам, че след като господарят Ода Нобунага превзе Гифу, сега си мисли, че тази година е времето да сложи в ред своето вътрешно управление, да даде на войските си да отпочинат и да почака нов подходящ ден — заключи Ханбей.
— Сигурен съм, че точно такива са замислите му, но с неговите наклонности той не може просто да остави дните да минават в безделие. Ето защо е пратил това писмо с въпрос относно политиката.
— Кроене на планове за бъдещето, съюз със съседите — настоящето, мисля, е навярно чудесна възможност за такива неща.
— Значи? — попита Хидейоши.
