— А вашето име?
— И него също.
— Ще рече, че не искате да говорите на открито ли?
— Точно така.
— Е, тогава ще трябва да дойдете с нас до дома на стражата.
Навярно подозираха в него вражески съгледвач. Просто в случай, че окаже съпротива, един от мъжете извика в посока към пътя, където чакаха качен на кон самурай, който имаше вид на техен водач и още десетима пешаци.
— Точно на това се надявах. Водете.
С тези думи боецът бързо тръгна напред.
И в Гифу като във всяка друга област проверките при пресичане на реката, в града под крепостта и на границата бяха строги. Нобунага едва наскоро се бе пренесъл в крепостта Гифу и заради пълната промяна на управлението и законите сега държавните чиновници имаха многобройни задължения. Макар някои да се оплакваха, че охраната е прекалено строга, в града още имаше много бивши служители на сваления род Сайто, а заговорите във вражеските области често напредваха бързо.
Мори Йошинари добре подхождаше за поста на главен градски управител, но като всеки воин предпочиташе полето на боя пред гражданските задължения. Щом се върнеше вечер у дома, изпускаше въздишка на облекчение. И всяка вечер показваше на съпругата си все същото уморено от работа лице.
— Дойде писмо за теб от Ранмару.
Щом чу името Ранмару, Йошинари се усмихна. Новините от крепостта бяха едно от малкото му удоволствия. Ранмару бе неговият син, когото като дете прати да служи в крепостта. От самото начало беше ясно, че той няма да е от никаква същинска полза, но бе хубаво на вид момче и привлече погледа на Нобунага, като така стана един от личните му прислужници. Напоследък бе заедно с оръженосците и изглежда изпълняваше някакъв вид задължения.
— Какви са новините? — попита съпругата на Йошинари.
— Всъщност никакви. Всичко е спокойно и Негово Височество е в добро настроение.
— Нали не пише нещо за боледуване?
— Не, твърди, че е в отлично здраве — отвърна Йошинари.
— Това момче е по-умно от повечето. Сигурно внимава да не причини тревога на родителите си.
— Предполагам, че е така — каза Йошинари. — Но е още съвсем малък и за него трябва да е напрежение през цялото време да бъде до Негово Височество.
— Допускам, че от време на време би искал да се прибира у дома да го поглезим малко.
В този момент се появи един самурай и обяви, че скоро след като Йошинари се върнал в къщи, в службата му станало нещо и макар да е късно пред нощта, неколцина от неговите подчинени са дошли да се посъветват. Тримата военни чакаха на входа.
— Какво има? — попита ги Йошинари.
Водачът им доложи какво е станало:
— Към края на деня един от патрулите ни задържа близо до река Нагара подозрителен на вид странстващ боец.
— И?
— По целия път до дома на стражата се държа много кротко. Когато го разпитахме, упорито отказа да издаде името или родната си област и каза, че ще направи това, само ако говори с господин Йошинари. Продължи с думите, че не е вражески съгледвач и че негова роднина — жена — работи в домакинството на рода Ода от времето, когато Негово Височество пребиваваше в Кийосу. Не поиска обаче да каже нищо повече, освен ако не се срещне с този, който отговаря за всичко. Беше много упорит.
— Хубаво, хубаво. На колко е години?
— Към четирийсет.
— Що за човек е?
— Доста е внушителен. Трудно е да го вземеш просто за един от онези странстващи бойци.
След няколко минути въведоха задържания. Един възрастен служител го отведе в стая в задната част на дома. Възглавница и малко храна очакваха госта.
— Господин Йошинари скоро ще бъде с вас — каза старият служител и се сбогува.
Дим от благовония проникна в стаята. Боецът, с изпоцапани от пътя дрехи, усети, че благовонието е от такова качество, че ако посетителят няма достатъчно изтънчено обоняние, би било пропиляно. Мълчаливо зачака някакъв знак от стопанина на къщата.
Лицето, закрито днес от камъшената шапка, сега мълчаливо съзерцаваше трепкащата светлина на лампата. Без съмнение бе твърде блед, за да повярва стражата, че е странстващ боец. А и очите му бяха кротки и меки — не такива, каквито биха очаквали от човек, чието ежедневие е сабята.
Вратата се плъзна настрани и една жена, по чиито дрехи и държание личеше, че не е прислужница, изискано му поднесе купичка чай. Без нито дума сложи купичката пред него и после се оттегли, като затвори плъзгащата се врата след себе си. Отново, ако гостът не беше важен, не биха му показали такава учтивост.
След няколко минути домакинът Йошинари влезе и ведно с поздрава се извини, че е накарал госта си да чака.
Боецът се премести от възглавницата в по-официално положение. Коленичи.
— Честта да разговарям с господин Йошинари ли имам? Боя се, че със своето неблагоразумие създадох малко неприятности на вашите хора. Идвам с тайно поръчение от рода Асакура в Ечидзен. Казвам се Акечи Мицухиде.
— Значи това сте вие. Надявам се, ще извините нелюбезността на подчинените ми. Аз самият бях изненадан от това, което чух преди малко и побързах да се срещна с вас.
— Не бях назовал името или родната си област. Та как узнахте кой съм?
— Казал сте нещо за определена дама — ваша племенница, допускам — която от известно време служи в дома на Негово Височество. Щом ми съобщиха това, предположих, че трябва да сте вие. Племенницата ви е, вярвам, дамата Хагиджи. Тя служи на съпругата на господаря Нобунага, откакто придружи Нейно Височество от Мино в Овари.
— Наистина! Впечатлен съм, че сте запознат с такива подробности.
— Това е просто работата ми. Ние по начало проучваме такива неща като родното място, произхода и роднините на всекиго — от висшите придворни дами до прислужниците.
— Това е съвсем разумно.
— Проучихме семейството, откъдето произхожда и дамата Хагиджи. По времето, когато умря господарят Досан, един от нейните чичовци избяга от Мино и изчезна. Тя винаги с тъга говорела с Нейно Височество за някой си Мицухиде от крепостта Акечи. Толкова успях да узная. После, щом моите подчинени ме осведомиха за възрастта и външния ви вид и ми казаха, че от половин ден сте обикаляли града под крепостта, свързах всичко това и допуснах, че сте вие.
— Трябва да ви поздравя за силата на мисълта ви — каза Мицухиде с усмивка на облекчение.
Йошинари грейна от задоволство. Сега той попита по-официално:
— Но каква работа ви води така надалеч от Ечидзен, господин Мицухиде?
Изражението на Мицухиде стана сериозно и той бързо снижи глас.
— Има ли друг някой тук? — погледна той към плъзгащата се врата.
— Няма нужда да се притеснявате. Отпратих прислугата. Човекът от другата страна на вратата е най- довереният ми служител. Освен един мъж, който стои на стража при входа на коридора, тук няма никого другиго.
— Работата е в това, че ми бяха поверени две писма за господаря Ода Нобунага — едното от шогуна Йошиаки и другото от господаря Хосокава Фуджитака.
— От шогуна!
— Това на всяка цена трябваше да остане скрито от рода Асакура, тъй че оставям на вас да си представите колко беше трудно да стигна дотук.
Предната година шогунът Йошитеру бе убит от заместника си Мийоши Нагайоши и от неговия служител Мацунага Хисахиде, който узурпира шогунската власт. Йошитеру имаше двама по-млади братя. По-големият
