Фуджикаге Микава, старши служител на рода Асаи
Оичи, съпруга на Асаи Нагамаса и сестра на Нобунага
Чача, най-голямата дъщеря на Оичи и Нагамаса
Хонганджи, седалище на монасите-воини от ордена Ико
Връх Хиеи, планина източно от Киото и седалище на ордена Тендай
Кай, област на рода Такеда
Хамамацу, крепост на Токугава Иеясу
Ниджо, дворецът на шогуна в Киото
Оми, област на рода Асаи
Одани, главната крепост на рода Асаи
Ечидзен, област на рода Асакура
Враг на Буда
На първата нощ след завръщането си в Киото офицерите и мъжете от последните отряди, едва успели с бягство да спасят живота си, можеха да мислят само за едно — сън.
След като докладва на Нобунага, Хидейоши си тръгна като зашеметен.
Сън. Сън.
На следващата сутрин отвори само за миг очи и веднага заспа отново. Към пладне бе събуден от един прислужник и яде малко оризова каша, но в полубудно-полузаспалото си състояние усети само, че вкусът й е добър.
— Да спите ли се връщате? — попита удивен слугата.
Най-сетне Хидейоши се събуди вечерта на втория ден в пълно объркване.
— Кой ден е?
— Вторият — отвърна самураят на стража.
„Вторият, помисли си той, докато тежко извличаше тялото си от стаята. Господарят Нобунага също трябва да се е възстановил.“
Нобунага бе преустроил Императорския дворец и издигнал ново жилище за шогуна, но сам нямаше дом в столицата. Винаги, когато идваше в Киото, отсядаше в някой храм, а служителите му нощуваха в съседните храмове на същия орден.
Хидейоши излезе от храма, където бе настанен и за първи път от няколко дни вдигна поглед към звездите. „Почти лято е“, помисли си. И после осъзна, че е все още жив. Почувства се извънредно щастлив. Макар да беше късно през нощта, помоли да бъде приет от Нобунага. Въведоха го веднага, сякаш господарят вече го очаква.
— Трябва да си доволен от нещо, Хидейоши — каза Нобунага. — На лицето ти има необикновена усмивка.
— Как бих могъл да не съм доволен? — отвърна той. — Допреди това не съзнавах какво благословено нещо е животът. Но след като за малко избегнах смъртта, разбрах, че не ми трябва нищо повече, освен този живот. Само като погледна онази лампа или лицето ви господарю, зная че съм жив и че съм дарен с далеч повече, отколкото заслужавам. Но вие как се чувствате, господарю?
— Не мога да не бъда разочарован. Това е първият път, когато усещам срама и горчивината от поражението.
— Постигал ли е някой някога нещо голямо, без да претърпи поражение?
— Е, и това ли можеш да прочетеш по лицето ми? На коня му стига един удар с камшик по корема. Приготви се за път, Хидейоши.
— За път ли?
— Тръгваме обратно за Гифу.
Тъкмо когато Хидейоши се поздравяваше, че върви с една крачка пред Нобунага, господарят му отново излезе начело. За него имаше няколко важни причини да се върне колкото се може по-бързо в Гифу.
Макар Нобунага да се ползваше с името на мечтател, знаеше се също че е решителен човек на действието. Тази нощ Нобунага, Хидейоши и не повече от триста мъже заедно с тях напуснаха столицата с бързината на внезапна буря. Дори и при тази скорост обаче заминаването им не можеше да остане в тайна.
Кратката нощ още не бе свършила, когато групата стигна в Оцу. Шум от изстрел отекна в планините и разцепи предутринния мрак. Конете заритаха уплашени. Разтревожени за Нобунага, служителите препуснаха напред, като в същото време се оглеждаха за стрелеца.
Нобунага сякаш не бе забелязал стрелбата — всъщност, той вече препускаше на повече от петдесет разкрача напред. Обърна се и извика от разстояние:
— Оставете го!
Тъй като беше сам и далеч бе изпреварил останалите, те оставиха неуспелия убиец зад гърба си. Щом Хидейоши и останалите военачалници се изравниха с Нобунага и го попитаха дали е ранен, онзи намали хода на коня си и вдигна ръкав, за да им покаже малка дупчица във веещия се плат.
— Съдбата ни се определя свише — отбеляза само той.
По-късно се узна, че човекът стрелял по Нобунага, бил един прочут с точността си монах-воин.
„Съдбата ни се определя свише“, бе казал Нобунага, но това не означаваше че бездейно очаква волята на небето. Знаеше как му завиждат неговите съперници сред военните повелители. Когато простря криле от малкото си владение, което покриваше не повече от два окръга на Овари, над цялата тази област и Мино, не бяха оценили това особено високо. Но сега, когато излезе по средата на сцената и даваше заповеди от Киото, могъщите местни родове внезапно усетиха безпокойство. Родове, с които не бе имал каквито и да е спорове — Отомо и Шимадзу от Кюшу, Мори от западните области, Чосокабе от Шикоку и дори Уесуги и Дате далеч на север — всички гледаха с враждебност на неговите успехи.
Истинската опасност идваше обаче от собствените му роднини по сватовство. Ясно е, че повече не трябва да има доверие на Такеда Шинген от Кай, нито пък можеше да нехае за Ходжо, а Асаи Нагамаса от Одани, който се бе оженил за сестра му беше живо доказателство за слабостта на скрепените с бракове политически съюзи. Щом Нобунага навлезе в северните земи, главният му враг — човекът който внезапно се съюзи с Асакура и застраши неговия пътя за отстъпление — бе не някой друг, а Асаи Нагамаса, който отново доказа че честолюбието на един мъж не може да бъде вързано с женски коси.
Накъдето и да погледнеше виждаше врагове. Остатъците от родовете Мийоши и Мацунага още бяха силни противници, които дебнат в засада, а монасите-воини от Хонганджи навсякъде раздухваха пламъците на бунта срещу него. Изглеждаше, че след като пое властта, цялата страна се е обърнала против него и най-благоразумно сега бе да тръгне обратно за Гифу. Ако още месец се беше помайвал в Киото, можеше да няма вече крепост и род, при които да се завърне. Без произшествия обаче стигна в крепостта Гифу.
— Стража! Стража!
Кратката нощ още не беше свършила, но Нобунага викаше от спалнята си. Беше горе-долу времето, когато над Инабаяма трябваше да се чуе песента на кукувицата, време, не необичайно за това Нобунага да се събуди и неочаквано да даде някакво нареждане. Нощната му охрана бе свикнала с такива неща, но изглежда, винаги, когато поразхлабеха малко бдителността си, Нобунага ги изненадваше.
— Да, господарю?
Този път стражът беше бърз.
— Свикай военен съвет. Кажи на Нобумори незабавно да събере генералния щаб — каза Нобунага на излизане от спалнята.
Оръженосците и прислугата се завтекоха след него. Още бяха полузаспали и надали можеха да кажат полунощ ли е или утро. Със сигурност бе още тъмно, а звездите светеха ярко по нощното небе.
— Ще запаля лампите — каза един от слугите. — Моля, почакайте само за миг, господарю.
Но Нобунага вече се бе разсъблякъл. Влезе в банята и започна да се облива с вода и да се мие.
Във външното укрепление объркването бе дори по-лошо. Хора като Нобумори, Тадацугу и Хидейоши спяха в крепостта, но много от останалите военачалници бяха останали в града под нея. Щом пратениците тръгнаха да ги викат, залата бе почистена и лампите — запалени.
