доближиха, тези на Тамба си мислеха, че това са техни собствени хора, които навлизат в реката от западния бряг. Водени от Кадзумаса, самураите на Токугава се врязаха в редиците на частта на Исоно Тамба.
Внезапно осъзнал присъствието на врага, Тамба се продра от викане, за да накара хората си да се отдръпнат. Един воин, размахал копие, от което капеше вода, го удари отстрани. Той се строполи сред речни пръски. Сграбчи дръжката на копието, което се бе забило в страната му и се опита да стане, но боецът на Токугава нямаше намерение да му позволи това. Една сабя просветна над главата на Тамба и се сгромоляса върху неговия железен шлем. Острието се разби на късчета. Самураят се изправи. Водата наоколо му се превърна в яркочервена локва кръв. Трима мъже го обградиха, промушиха го и го насякоха на части.
— Врагът! — завикаха служителите около Нобунага.
С извадени копия те се завтекоха от щаба към речния бряг.
Такенака Кюсаку, по-младият брат на Ханбей, беше в частта на Хидейоши, но сред объркването на битката се бе откъснал от поделението. В преследване на врага се озова близо до щаба на Нобунага.
„Какво?, помисли си той удивен. Врагът е вече тук ли?“ Когато се огледа, зърна един самурай да се приближава от задната част на ограденото място. Мъжът, чиито доспехи не бяха на обикновен пехотинец, вдигна завесата и крадешком погледна вътре.
Кюсаку се метна върху човека и го сграбчи за покрития с ризница и доспехи крак. Боецът можеше да е един от техните и той не искаше по погрешка да убие свой другар. Самураят се обърна без ни най-малък знак на удивление. Имаше вид на офицер от войската на Асаи.
— Свой или враг? — запита Кюсаку.
— Враг, естествено! — извика мъжът, като хвана в ръка копието си и замахна за удар.
— Кой си? Имаш ли достойно за повтаряне име?
— Аз съм Маенами Шинпачиро от рода Асаи. Идвам да взема главата на господаря Нобунага. Отвратителен дребосък! Ти кой си?
— Аз съм Такенака Кюсаку, служител на Киношита Хидейоши. Ела и ми излез!
— Виж ти. По-малкия брат на Такенака Ханбей.
— Точно така!
В мига, в който изрече това, Кюсаку рязко издърпа копието на Шинпачиро и го метна обратно към гърдите му. Преди обаче Кюсаку да е успял да извади меча си, Шинпачиро го сграбчи. Двамата мъже паднаха на земята, като Кюсаку остана отдолу. Той се освободи с ритници, но повторно бе заклещен от противника си. В този миг захапа пръста на Шинпачиро и това накара онзи малко да го поотпусне.
Сега бе сгодният му момент! Като блъсна силно Шинпачиро, Кюсаку най-сетне успя да се освободи. За миг намери дългия си нож и замахна към гърлото на врага си. Върхът на ножа мина покрай кожата, но разряза лицето на Шинпачиро от брадичката до носа и се заби в окото му.
— Враг на моя другар! — извика един глас зад него.
Нямаше време да отрязва главата на убития. Кюсаку скочи на крака и веднага си заразменя удари с нов неприятел.
Знаеше, че няколко души от отряда на Асаи, съставен от готови да се самоубият войни, са си проправили път в околността, а този мъж сега му обърна гръб и побягна. Кюсаку се спусна след него и го удари по коляното с меча си.
Падна върху ранения, възседна го и извика:
— Имаш ли достойно за произнасяне име? Да или не?
— Аз съм Кобаяши Хашукен. Нямам друго за казване, освен че съжалявам, дето съм попаднал в ръцете на нископоставен самурай като теб, преди да съм се доближил до господаря Нобунага.
— Къде е най-храбрият мъж на Асаи — Ендо Кидзаемон? Ти си от Асаи, трябва да знаеш.
— Нямам представа.
— Говори! Казвай истината!
— Не зная!
— Тогава не си ми нужен!
И Кюсаку отряза главата на Хашукен. Изтича по-нататък с блеснали очи. Беше решен да не остави главата на Ендо Кидзаемон да попадне в ръцете на някой друг. Преди битката Кюсаку се бе похвалил, че ще вземе главата на Кидзаемон. Сега се затича към речния бряг, където между тревата и камъчетата лежаха безброй мъртви тела — бряг на смъртта.
Там сред другите лежеше един труп, чието окървавено лице бе закрито от кичур сплъстена коса. Рояк синкави мухи бръмна под нозете на Кюсаку. Когато настъпи крака на трупа със закрито лице, се извърна. В случката нямаше нищо необичайно, но от нея доби странно усещане. Огледа се подозрително наоколо и в този миг трупът скочи на крака и се спусна към шатрата на Нобунага.
— Защитете господаря Нобунага! Иде враг! — изкрещя Кюсаку.
Щом зърна Нобунага, вражеският самурай се приготви да прескочи един нисък крайбрежен насип, но настъпи връзката на сандала си и се спъна. Кюсаку се метна върху мъжа и бързо го надви. Докато го влачеше към шатрата на Нобунага, човекът изрева:
— Отрежи ми бързо главата! Още сега! Не покривай един воин със срам!
Когато още един пленник, когото отвеждаха, видя ревящия, неволно се изпусна:
— Господин Кидзаемон! Дори и вас ли са пленили жив?
Този необикновен човек, който се преструваше на мъртъв и когото Кюсаку плени, бе самият онзи, когото търсеше — страховитият боец на Асаи, Ендо Кидзаемон.
Отпърво войската на Ода бе пред разпадане. Когато обаче силите на Токугава начело с Иеясу удариха противника отстрани, острието на вражеския пристъп бе притъпено. Но неприятелят имаше и втори, и трети ред за нападение. И те, и силите на Нобунага напираха и после отстъпваха, газеха тежко във водата на Ане, трошаха дръжките на сабите си и ломяха своите копия. Битката бе в такъв безпорядък, че никой не можеше да предскаже кой ще победи.
— Не се отвличайте! Ударете право в стана на Нобунага!
От самото начало целта на втория ред от отрядите на Асаи бе тази. Те обаче проникнаха прекалено надалеч и всъщност бяха излезли в тила на отрядите на Ода. Силите на Токугава също си пробиха път на отсрещния бряг и с възгласа:
— Никога по-назад от частите на Ода! — настъпиха към стана на Асакура Кагетаке.
Накрая обаче Токугава се откъснаха от съюзниците си и бяха обкръжени от врага. Битката бе в пълен безпорядък. Също като рибите, които не могат да видят реката, където плуват, никой не бе в състояние изцяло да схване положението. Всеки от войниците просто се биеше за живота си. Веднага щом някой повали един от враговете, вдигаше поглед, за да срещне лицето на друг.
Отгоре всичко би имало вид, сякаш двете войски, изтикани във водите на река Ане, са повлечени от гигантски водовъртеж. И както можеше да се очаква, Нобунага хладнокръвно гледаше на положението точно по този начин. Хидейоши също имаше общ поглед върху битката. Долавяше, че точно този миг ще бъде решаващ за победата или поражението. Повратната точка бе изключително важна.
Нобунага удряше с една пръчка по земята и викаше:
— Токугава са проникнали надълбоко! Не ги изоставяйте там! Някой да иде на помощ на господаря Иеясу.
На частите и отляво, и отдясно, обаче, не бе останала достатъчно сила. Нобунага викаше напразно. Тогава един-единствен отряд се спусна през безпорядъка на битката от група дървета на северния бряг право към отсрещната страна на реката, в която вдигаше ослепително бели водни пръски.
Макар и да не бе получил заповед от Нобунага, Хидейоши също беше вникнал в положението. Нобунага видя флага на своя служител със златната кратунка отгоре и си помисли: „Ах, добре. Хидейоши успя.“
После обърса с ръкавица потта от очите си и каза на своите оръженосци:
— Миг като този няма да се повтори. Слезте при реката и вижте какво може да свършите.
Ранмару и останалите, дори и най-младите, до един се втурнаха срещу врага. Всеки се стремеше да бъде най-добрият. Проникнали толкова надълбоко, Токугава съвсем определено бяха застрашени, но в тази шахматна игра върху бойното поле досетливият Иеясу бе точно фигурата, поставена на най-важното място.
„Нобунага надали ще остави точно фигура като мен да бъде взета“, помисли си той. Хората на Итецу
