Друг се обади с горчив глас:
— При все че бяха старши служители, те измениха на оказаното им с поверяването на Кьогоку доверие.
— Това не са човеци!
Нагамаса се обърна и каза:
— Стига сте се оплаквали!
Застанаха в широката, постлана с дърво стая на долния край на стълбите, огрята от слаба светлина. Укрепеното помещение напомняше на голяма клетка или килия на затвор. Бяха донесли тук много от ранените и сега те лежаха на сламени рогозки и стенеха.
При минаването на Нагамаса дори и лежащите самураи направиха усилие да коленичат.
— Няма да ги оставя да умрат напразно! Няма да ги оставя да умрат напразно! — каза с просълзени очи Нагамаса, докато минаваше покрай тях.
И все пак повторно се обърна към военачалниците си и строго им забрани да се оплакват.
— Няма полза да обиждате други. Всеки от вас трябва да избере собствения си път — дали ще се предаде на врага или ще умре заедно с мен. И от двете страни сте нравствено задължени. Нобунага се сражава да възроди страната, аз — за името и честта на самурайското съсловие. Ако мислите, че е по-добре да се предадете на Нобунага, тогава идете при него. Със сигурност не се каня да ви спирам!
Като каза това, той излезе да провери защитата на крепостта, но преди да е изминал и стотина крачки, бе известен за нещо много по-сериозно от загубата на Кьогоку.
— Господарю! Господарю! Ужасна новина!
Потънал в кръв, един от офицерите му се затича към него и падна на колене.
— Какво има, Кютаро?
В гърдите на Нагамаса бързо се загнезди предчувствието за нещо непоправимо. Вакуи Кютаро не беше от самураите, разположени в третия двор, а служител на баща му.
— Почитаемият ви баща, господарят Хисамаса, току-що извърши сепуку. Проправих си път през врага, за да ви донеса това.
Кютаро падна на колене. Задъхан, той извади вързаната коса на Хисамаса и коприненото му кимоно, в което беше увита и ги постави в ръката на Нагамаса.
— Какво?! И първият двор ли е превзет?
— Тъкмо призори един отряд войници тръгнал по тайната пътечка от Кьогоку до пред крепостната порта, като развявал знамето на Оноги. Казали, че Оноги трябва бързо да се види с господаря Хисамаса. Като допуснали, че Оноги води своите собствени хора, стражите отворили портата на крепостта. Веднага след това вътре се втурна множество войници, които си проправиха път до вътрешното укрепление.
— Врагът ли?
— Голямата част бяха служители на господаря Хидейоши, но хората, показали му пътя, без съмнение са били тези на предателя Оноги.
— Е, а баща ми?
— Би се храбро до самия край. Преди да се самоубие, лично подпали вътрешното укрепление, но противникът изгаси пожара и зае крепостта.
— Ах! Ето защо не сме видели никакви пламъци или дим.
— Ако от първия двор се бяха вдигнали пламъци, вие щяхте да пратите подкрепления, или можехте да подпалите крепостта и след като баща ви загина, да се самоубиете заедно с жената и децата си. От това, мисля, се е боял врагът и е искал да го предотврати.
Изведнъж Кютаро впи нокти в пръстта и простена:
— Господарю… аз умирам…
С почтително притиснати към земята длани, главата му падна надолу. Бе водил и спечелил много по- жестока битка, отколкото на бойното поле.
— Още една юначна душа си отиде — оплака го някой зад гърба на Нагамаса и после тихо заприпява молитва.
Молитвените мъниста затракаха леко в тишината. Щом Нагамаса се обърна, видя, че това е първосвещеникът Юдзан — още един бежанец, потърсил убежище от войната.
— Съжалявам да чуя че господарят Хисамаса е срещнал рано тази сутрин края си — каза Юдзан.
— Имам молба, Ваше Преподобие — каза Нагамаса с твърд глас.
Думите му бяха спокойни, но не можеше да скрие жалния им тон.
— Идва моят ред. Бих искал да събера заедно всичките си служители и да устроя заупокойна служба, поне привидна, докато съм все още жив. В долината зад Одани има възпоменателен камък, на който е издълбано будисткото посмъртно име, което сам вие ми дадохте. Бихте ли могли, моля, да наредите да пренесат камъка вътре в крепостта? Вие сте духовник и врагът със сигурност ще ви пусне да минете.
— Разбира се.
Юдзан тръгна веднага. В този момент един от военачалниците на Нагамаса почти се сблъска с него, докато тичешком влизаше.
— Фува Мицухару е пред портата на крепостта.
— Кой е това?
— Служител на господаря Нобунага.
— Врагът ли? — процеди Нагамаса. — Прогонете го. Въобще не ми трябват служителите на Нобунага. Ако не иска да си ходи, наврете му в носа малко камъни от портата.
Самураят се подчини на нареждането на Нагамаса и незабавно се спусна напред, но скоро пристигна друг военен.
— Вражеският пратеник още стои пред вратата. Каквото и да му говорим, не иска да си тръгне. Настоява, че войната е война, а преговорите — преговори и пита защо не се отнасяме към него, както подобава на представител на областта му.
Нагамаса не обърна внимание на тези оплаквания и се скара на мъжа, който му ги бе повторил:
— Защо ми обясняваш какво е възразил онзи, когото ви казах да прогоните?
В същия миг се появи още един военачалник.
— Военните правила налагат, господарю, дори и само за малко да се срещнете с него. Аз не бих оставил да кажат, че Асаи Нагамаса се е забравил дотолкова, че загубил самообладание и отказал да приеме един вражески пратеник.
— Добре, пуснете го да влезе. Поне ще го видя. Ето там — каза Нагамаса и посочи към стаята на стражата.
Повече от половината от войниците в крепостта на Асаи се надяваха, че през портата им влиза мирът. Не че им липсваха почит и преданост към Нагамаса, но „дълга“, който той проповядваше и причините за тази война бяха преплетени с неговите отношения с Ечидзен и негодуванието му от честолюбието и постиженията на Нобунага. Войниците повече от добре разбираха това противоречие.
А имаше и още нещо. Макар досега крепостта Одани да се държеше упорито, вече бяха паднали и първият, и вторият вътрешен двор. Каква е възможността им за победа, заклещени в тази изоставена и самотна крепост?
Така пристигането на пратеник от Ода бе за тях като очаквано проясняване на хоризонта. Фува влезе в крепостта, отиде в стаята, където го чакаше Нагамаса и коленичи пред него.
Мъжете вътре го изгледаха с враждебно втренчени погледи. Косите им бяха разрошени, а по ръцете и главите си имаха рани. Коленичилият Фува заговори с такова смирение, че човек можеше да се усъмни дали въобще е военачалник.
— Имам честта да бъда пратеник на господаря Нобунага.
— На бойното поле не са необходими официални поздрави. Да преминем по същество — каза властно Нагамаса.
— Господарят Нобунага се възхищава от вашата вярност към рода Асакура, но днес Асакура вече са разбити и техният съюзник шогунът е в изгнание. И доброто, и лошото сега са отминали, значи защо родовете Ода и Асаи да трябва да се бият? И не само това, а господарят Нобунага е ваш шурей — вие сте обичният съпруг на неговата сестра.
— Чувал съм всичко това преди. Ако молите за мир, изцяло отказвам. Няма значение колко ще сте
