Докато казваше това, той влезе вътре, без да се оглежда наляво или на дясно. Как можеше този човек да влиза така спокойно посред враговете си?
Докато се качваше по дългата наклонена пътека от предната до централната порта, Хидейоши не обърна съвършено никакво внимание на човека, който го води. Щом наближи входа на вътрешното укрепление, Микава излезе да го посрещне.
— Дълго време мина — каза Хидейоши, сякаш това не бе нищо повече от обикновен поздрав.
Бяха се срещали веднъж преди и Микава с усмивка отвърна на приветствието:
— Да, наистина дълго време мина. Доста е неочаквано да ви видя при тези обстоятелства, господарю Хидейоши.
Очите на всички мъже в крепостта бяха зачервени, но лицето на военачалника изобщо не изглеждаше изтормозено.
— Не съм ви виждал от деня на сватбата на Оичи, нали генерал Микава? Това е доста отдавна.
— Така е.
— Чудесен ден и за двата ни рода беше това.
— Трудно може да кажеш какво крие съдбата. Но като погледнем безредиците и сътресенията от миналото, дори и това положение не е толкова необикновено. Е, влезте. Не съм в състояние да ви окажа кой знае какъв прием, но мога ли поне да ви предложа купичка чай?
Микава го поведе към чаения павилион. От един поглед към гърба на стария и побелял военачалник ставаше ясно, че той е вече отвъд живота и смъртта.
Павилионът бе малък и уединен, надолу по една алея между дърветата. Хидейоши седна и се усети в изцяло различен свят. Сред спокойствието на постройката, и домакинът, и гостът за момент се очистиха от кървищата на външния свят.
Беше краят на есента. Навън пърхаха листата на дърветата, но по излъскания дървен под не падаше и прашинка.
— Чух, че служителите на господаря Нобунага напоследък са усвоили чайното изкуство.
Като разговаряше приятелски, Микава посегна с черпака към железния чайник.
Хидейоши забеляза изискаността на събеседника си и побърза да се извини:
— Господарят Нобунага и служителите му са добре обучени в чайната церемония, но аз по природа съм несхватлив и не познавам дори основите й. Просто ми харесва вкусът.
Микава остави купичката и разбърка чая с клонка. Изящните му движения бяха почти женствени. Калените от доспехите ръце и тяло не изглеждаха ни най-малко вдървени. В тази стая, обзаведена единствено с купичка за чай и прост чайник, ярките цветове на доспехите на стария военачалник изглеждаха не на място.
„Достоен човек срещнах“, помисли си Хидейоши и повече, отколкото в чая, се потопи в нрава на мъжа до себе си. Как обаче да изведе Оичи вън от крепостта? Тъй като досега прилагаха неговия план, той се чувстваше отговорен за решаването и на тази задача.
Крепостта навярно ще падне който ден пожелаят, но нямаше да е от полза сега да прибързат и после да търсят скъпоценността между въглените. Освен това Нагамаса бе дал и на двете страни да разберат, че е решен да загине и че жена му е единодушна с него.
Невъзможната надежда на Нобунага беше в едно и също време да спечели битката и да си запази невредима Оичи.
— Моля, не се тревожете за официалностите — каза Микава и от мястото, където бе коленичил пред огнището, му предложи купичка чай.
Седнал по войнишки с кръстосани крака, Хидейоши неловко пое течността и я изпи на три големи глътки.
— А, хубав беше. Не съм мислел, че чаят може да има такъв добър вкус. Не се опитвам да ви полаская.
— Искате ли още една купичка?
— Не, утолих си жаждата. Или поне тази в устата. Не зная обаче как да уталожа жаждата в сърцето си. Вие имате вид на някой, с когото мога да говоря, генерал Микава. Бихте ли ме изслушали?
— Аз съм служител на рода Асаи, вие сте пратеник на Ода. От такова положение ще ви изслушам.
— Бих искал да ми посредничите да се срещна с господаря Нагамаса.
— Това ви беше отказано, докато стояхте пред крепостната порта. Пуснаха ви, тъй като казахте, че не идвате да се срещнете с господаря. Да дойдете дотук и после да се отмятате от думата си е нечестно и недостойно. Не мога да се поставя в такова положение и да ви позволя да се срещнете с него.
— Не, не. Не говоря за това да се срещна с живия господар Нагамаса. Като представител на Нобунага бих искал да окажа почит на неговата душа.
— Престанете да си играете с думите. Дори и да предадях намеренията ви на господаря, няма причина той да се съгласи да се срещне с вас. Надявах се да взема участие в най-високия воински обред, като пия с вас чай. Ако имате някакво чувство за приличие, то тръгнете си сега, преди да сте се посрамили.
„Не се помръдвай. Откажи да си ходиш.“ Хидейоши бе решен да не отстъпи и на педя, докато не постигне целта си. Седеше там и мълчеше. Простите думи явно няма да му помогнат нищо срещу този кален в битките стар пълководец.
— Е, ще ви изпратя обратно — предложи Микава.
Хидейоши мрачно погледна на другата страна и не каза нищо. Между това домакинът му си бе приготвил купичка чай. След като я изпи с достолепна сдържаност, той остави чаените принадлежности настрана.
— Знам, че е нелюбезно, но моля, позволете ми да остана тук още малко — каза Хидейоши и не се помръдна.
Изражението му подсказваше, че навярно не биха могли да го преместят дори с лост.
— Може да останете тук колкото поискате, но това няма да ви помогне с нищо.
— Не непременно.
— Няма две мнения по това, което казах точно преди малко. Какво ще правите тук?
— Сега слушам шума на водата, която ври в чайника.
— Чайника ли? — засмя се той. — И казахте, че не знаете нищо за Пътя на чая.
— Не, не знам и основните неща за чая, но този шум е някак приятен. Може би понеже през сегашния дълъг поход не съм слушал друго, освен бойни викове и цвилене на коне, но е извънредно приятен. Нека за миг остана тук сам и да премисля нещата за себе си.
— Това, върху какво ще размишлявате, няма да промени нищо. Със сигурност няма да ви оставя да се срещнете с господаря Нагамаса и дори да приближите на още една крачка до кулата — каза Микава, като ставаше да си ходи.
Хидейоши не отговори друго, освен че каза:
— Наистина хубав звук издава този чайник.
Премести се малко по-близо до огнището и потънал във възхищение, се загледа съсредоточено в железния чайник. Това, което изведнъж привлече вниманието му, беше изпъкналата украса по потъмнялата от времето повърхност на съда. Трудно можеше да се каже дали изобразява човек или маймуна, но дребното създание, с хванати за клона на едно дърво крака и ръце, невъзмутимо висеше помежду небето и земята.
„Прилича на мен!“, помисли си Хидейоши и не успя да прикрие неволната си усмивка. Изведнъж си спомни за времето, когато напускаше дома на Мацушита Кахей и скиташе из планината и горите без нищо за храна и за подслон.
Хидейоши не знаеше дали Микава е навън и надзърта какво прави или си е тръгнал раздразнен, но във всеки случай военачалникът вече не беше в павилиона.
„А, това е любопитно. Това наистина е любопитно“, помисли си. Имаше вид, сякаш разговаря с чайника. Останал сам, той поклати глава. И при това си припомни своето решение, каквото и да стане, да не се помръдва.
Чу някъде в градината веселите гласове на две малки деца, които усилено се мъчеха да не избухнат в смях. Гледаха го през процепите на оградата около павилиона.
— Виж колко прилича на маймунка.
— Да! Досущ такъв е.
