убедителен.
— С цялото дължимо вам уважение, на вас не ви остава да сторите нищо, освен да се предадете. Вашето държание досега бе достойно за пример. Защо не отстъпите крепостта като мъж и не осигурите бъдещето на рода си? Ако се съгласите, господарят Нобунага е готов да ви отстъпи цялата област Ямато.
Нагамаса се изсмя презрително. Изчака, докато пратеникът свърши да говори.
— Моля, предайте на господаря Нобунага, че няма да се хвана на такива хитри увещания. Това, което истински го занимава, съм не аз, а неговата сестра.
— Не подобава да се говори така.
— Казвайте, каквото искате — просъска той, — но се върнете и му предайте, че не възнамерявам да се спася, като използвам съпругата си. А най-добре да кажете на Нобунага да се убеди веднъж завинаги, че Оичи е моя жена, а не вече негова сестра.
— Е, тогава да приемам ли, че каквото и да става, сте решен да споделите съдбата на тази крепост?
— Решен съм на това не само за себе си, но и за Оичи.
— Тогава няма какво повече да се казва.
С тези думи Фува се върна право в лагера на Нобунага. След това крепостта се изпълни с мрака на безнадеждността — или по-скоро на празнотата. Войниците, които очакваха от пратеника на Ода мир, можеха да предполагат само, че разговорите са се провалили. Сега ги обзе открито отчаяние, тъй като за кратко се бяха надявали, че животът им ще бъде пощаден.
Имаше и още една причина крепостта да се покрие с печал. Макар битката да продължаваше, тук се провеждаше погребението на бащата на Нагамаса и до следващия ден от вътрешността на кулата се носеха припяващи сутрите гласове.
От този ден нататък Оичи и четирите й деца носеха траурни дрехи от бяла коприна. Вървите, които придържаха косите им, бяха в черно. При все че още бяха живи, те сякаш добиха чистота не от този свят и дори онези от служителите, които бяха решени да умрат в крепостта, съвсем естествено чувстваха участта им като твърде жална, та да се говори за нея.
Сега Юдзан се върна в крепостта, придружаван от работници, които носеха каменния паметник. Малко преди изгрев-слънце в главната крепостна зала сложиха тамян и цветя за погребалната служба за живите.
Юдзан се обърна при събраните служители на рода Асаи.
— Ценейки своето име на човек на самурайското съсловие, господарят Асаи Нагамаса, повелителят на тази крепост, ни напуска като красив опадал цвят. Ето защо вам като негови служители подобава да му отдадете последна почит.
Нагамаса седеше зад каменния паметник, сякаш наистина е мъртъв. В началото самураите като че не разбираха какво става. Питаха се дали това е било нужно и нервно мърдаха сред странната обстановка.
Оичи, децата и останалите членове на семейството обаче коленичиха пред паметника и сложиха тамян в кадилницата.
Някой заплака и скоро всички бяха заразени. Облечените в доспехи мъже, които изпълваха широката зала, сведоха глави и заотместваха погледи. Нито един не можеше да вдигне очи.
Щом обредът свърши, Юдзан тръгна напред и неколцина самураи поеха камъка на рамо и го изнесоха вън от крепостта. Този път слязоха до езерото Бива, взеха една малка лодка и на около сто разкрача от остров Чикубу потопиха плочата на дъното.
Нагамаса заговори безстрашно, обърнат напред към смъртта, която го очакваше. От погледа му не бе убягнало двоумението на онези войници, които бяха възлагали надежда на преговорите за мир. Това негово „погребение за живите“ оказа укрепващо въздействие върху разколебаните духове на защитниците. Щом господарят им е решен да загине в битката, то те също са решени да го последват. Така трагичната непоколебимост на Нагамаса въодушеви неговите служители. Но макар да беше даровит пълководец, той не бе гений. Нагамаса не знаеше как да накара хората си с радост да умират заради него. Те стояха и очакваха последния пристъп.
Три принцеси
Някъде по пладне войниците на крепостната порта завикаха:
— Идат!
Стрелците по стената се заблъскаха един другиго в търсене на прицел. Единственият враг, който приближаваше обаче, беше някакъв самотен ездач. С небрежна лекота той препускаше към портата. Ако е пратеник, щеше да пристига съпровождан от други конници. Изпълнени със съмнение, защитниците наблюдаваха приближаването на мъжа.
Щом онзи дойде по-наблизо, един от началниците се обърна към войника с пушка до него:
— Трябва да е вражески пълководец. Не прилича на вестоносец и е много дързък. Незабавно стреляй по него.
Офицерът имаше предвид някой да даде предупредителен изстрел, но едновременно гръмнаха двама- трима.
При стрелбата мъжът с изненадан вид се спря. После вдигна бойно ветрило с червено слънце на златен фон, размаха го над главата си и извика:
— Хей, войници! Чакайте малко! Нима Киношита Хидейоши е някой, когото искате да застреляте? Направете го след като съм разговарял с господаря Нагамаса.
Докато викаше побягна и накрая стигна почти непосредствено под крепостната порта.
— Е, значи това е онзи Киношита Хидейоши от рода Ода. Чудя се какво ли иска.
Военачалникът на Асаи, който погледна надолу към него, имаше подозрения относно причината на това идване, но се отказа от опитите да застрелят пратеника.
Хидейоши вдигна поглед към портата на крепостта.
— Бих искал да предадете нещо във вътрешното укрепление — извика той отново.
Какво става? Чуха се гласове, които изглежда шумно обсъждаха събитието. Скоро към тях се примеси подигравателен смях и един военачалник на Асаи подаде глава над бойниците.
— Остави това. Предполагам, че си някой нов красноречивец, пратен от господаря Нобунага да преговаря с нас. Просто още веднъж си пилеете времето. Върви си!
Хидейоши повиши глас.
— Тишина! Кое правило позволява на човек с ранга на служител да гони гост на своя господар, без дори да запита този за намеренията му? Тази крепост така или иначе вече е паднала и аз не съм толкова глупав, че да си давам труд и да си губя времето да идвам тук като пратеник, който да ускори нейното разрушаване.
Думите му не бяха точно смирени.
— Идвам тук като представител на господаря Нобунага да запаля тамян пред възпоменателната плочка на господаря Нагамаса. Ако правилно съм чул, той е решен да умре и докато е все още жив, устроил собственото си погребение. През време на този живот те бяха приятели — не трябва ли и на господаря Нобунага да бъде позволено да запали тамян? Няма ли тук вече достатъчна почит между хората, та да си разменят такова внимание и приятелство? Нима решението на господаря Нагамаса и служителите му не е нищо повече от знак на отчаяние? Това заблуда за врага ли е или лъжливата смелост на страхливци?
Лицето над крепостната порта се отдръпна, може би от чувство на неудобство. За кратко време не последва отговор, но накрая портата леко се отвори.
— Генерал Фуджикаге Микава се съгласи да разговаря за няколко минути с вас — каза човекът и направи знак на Хидейоши да влезе.
После обаче добави:
— Господарят Нагамаса отказа да ви види.
Хидейоши кимна.
— Съвсем естествено е. Смятам господаря Нагамаса все едно за вече починал и няма да настоявам повече.
