Красивата млада невеста на Нагамаса седеше отделена заедно с децата си встрани, скрита зад сребърен сгъваем параван. Бяха се сгушили заедно, като разцъфнали на ръба на малко езеро ириси. Хидейоши погледна с крайчеца на окото си трепкащата светлина на сребърния фенер, но не се обърна право към тях. Върна почтително чашата на Нагамаса.
— Засега трябва да забравим, че сме врагове — каза Хидейоши. — След като приех саке на събранието ви, с ваше позволение бих искал да изпълня кратък танц.
— Искате да танцувате ли? — попита Нагамаса и с това изрази изненадата на всички присъстващи.
Бяха донякъде поразени от този дребен мъж. Оичи придърпа децата към коляното си, досущ както квачката би защитила своите пиленца.
— Не се плашете. Мама е тук — прошепна им тя.
Като получи разрешение от Нагамаса да танцува, Хидейоши стана и излезе в средата на стаята. Тъкмо се канеше да започва, когато Манджу извика:
— Това е той!
Манджу и Чача здраво се хванаха за скута на майка си. Виждаха човека, който по-рано така ги бе уплашил. Хидейоши почна да отмерва такта с крак. В същото време с припляскване разтвори едно ветрило, украсено с червен кръг на златно поле.
Пееше със силен глас и танцуваше, сякаш в ума му няма съвършено нищо друго. Преди обаче неговият танц да е свършил, от едно място на крепостната стена отекнаха пушечни изстрели. После някъде по- отблизо дойде шум от ответен огън. Изглежда, в един и същи миг отрядите вътре и извън крепостта бяха започнали стрелба помежду си.
— По дяволите! — изруга Хидейоши и хвърли ветрилото си на земята. Още не е Часът на глигана. Мъжете вън от крепостта обаче не знаеха за това нищо. Той не даде повторен знак. Като си мислеше, че няма да нападнат, се бе чувствал повече или по-малко сигурен. Сега обаче, изглежда военачалниците в щаба са загубили търпение и решили да принудят Нобунага да предприеме незабавни действия.
„По дяволите!“ Ветрилото на Хидейоши падна в нозете на главните пълководци на крепостта, които всички заедно се бяха изправили на крака. Станалото съвсем определено привлече тяхното внимание върху Хидейоши, за когото досега не бяха мислили като за враг.
— Нападение! — извика един от хората.
— Страхливец! Излъгал ни е!
Тълпата самураи се разцепи на две. Повечето се спуснаха навън, докато останалите от мъжете наобиколиха Хидейоши, готови да го насекат на късчета със сабите си.
— Кой нареди това? Не го удряйте! Този човек не трябва да бъде убиван! — извика изведнъж Нагамаса с пълен глас.
В отговор неговите хора креснаха, сякаш не зачитаха началството му:
— Но врагът започна общо нападение!
Нагамаса пренебрегна недоволството им и извика:
— Огава Денширо, Накаджима Сакон!
Двамата мъже бяха възпитатели на децата му. Щом излязоха напред и се проснаха по очи на земята, Нагамаса повика и Фуджикаге Микава.
— Тримата трябва да защитавате съпругата и децата ми и да изведете Хидейоши от крепостта. Вървете! — нареди той.
После погледна твърдо към Хидейоши и като се успокои, доколкото му бе възможно, каза:
— Е, поверявам ги на вас.
Жената и децата се хвърлиха в нозете му, но той ги отблъсна и извика:
— Сбогом.
С тази единствена дума Нагамаса стисна една алебарда и се спусна в бушуващия мрак.
Едната страна на крепостта бе обгърната във високи стълбове пламък. Докато бягаше, Нагамаса инстинктивно закри с една ръка лицето си. Подобни на огнени крила, трески горящо дърво драскаха лицето му. Гъст черен пушек се извиваше нагоре над земята. Първият и вторият от самураите на Ода, проникнали през стените на крепостта, вече бяха обявили на глас имената си. Пламъците достигаха до жилищата в кулата и сега се стичаха по улуците по-бързо, отколкото всеки дъжд преди тях. Нагамаса зърна дружина мъже в железни шлемове, която се криеше в тази околност и изведнъж се дръпна рязко настрана.
— Врагът!
Приближените му служители и членовете на неговото семейство застанаха наоколо и почнаха да сипят удари срещу нахлуващите отряди. Над тях горяха пламъци, отвсякъде ги обгръщаше черен дим. Проехтя звънът на оръжието — сабя срещу сабя, копие срещу копие. Скоро земята се покри с телата на убитите и ранените. По-голямата част от войниците в крепостта последваха Нагамаса и се биха, докато можеха. Всеки един се сдоби със славна смърт. Малцина бяха пленени или се предадоха. Падането на крепостта Одани по нищо не приличаше на поражението на Асакура в Ечидзен или на шогуна в Киото. И така, можеше да се каже, че Нобунага не е сбъркал в преценката си, като избра за свой зет Нагамаса.
Грижите на Хидейоши, който спаси Оичи и децата й от пламъците, и на Фуджикаге Микава не бяха свързани с битката. Ако нападателите бяха почакали само още три часа, Хидейоши и поверените му лесно биха могли да бъдат изведени вън от крепостта. Само минути, след като напуснаха кулата обаче, вътрешността на крепостта бе залята от пламъци и сражаващи се войници, тъй че за Хидейоши изведнъж се оказа много трудно да опази четирите деца и да ги изкара навън.
Фуджикаге Микава носеше на рамене най-малкото от момичетата, по-голямата й сестра Хацу седеше на гърба на Накаджима Сакон, а Манджу бе привързан с ремък към гърба на своя възпитател, Огава Денширо.
— Скачай на раменете ми — каза Хидейоши на Чача, но момиченцето отказа да се отдели от майка си.
Оичи я притискаше към себе си, сякаш не искаше да я пусне. Хидейоши ги откъсна насила и им се скара:
— Няма да има полза, ако ви ранят. Умолявам ви, така ми заръча да сторя господарят Нагамаса.
Не беше време да се отнася към тях със съчувствие и при все че думите му бяха учтиви, неговият тон плашеше. Оичи сложи Чача върху гърба му.
— Всички ли са готови? Стойте до мен. Моля, подайте ми ръка, господарке.
Нарамил Чача, Хидейоши затегли Оичи за ръката и се упъти право напред. Оичи се препъваше по пътя, като едва се удържаше да не падне. Скоро, без да каже дума, тя дръпна ръката си от тази на Хидейоши. Следваше го, както следва майката, полуобезумяла от грижа за децата, които вървяха преди и след нея посред целия безпорядък.
Сега Нобунага гледаше пламъците на крепостта Одани, които бяха почти достатъчно близо да обгорят лицето му. Планините и долините и от трите страни бяха почервенели и от горящата крепост се разнасяше рев като от огромна желязна пещ.
Когато всички храмове и манастири на връх Хиеи станаха жертва на пламъците, заедно с живота на всеки тамошен монах или мирянин, Нобунага гледаше това безчувствено. Сега същите тези очи бяха пълни със сълзи. Клането на връх Хиеи не можеше да са сравнява със смъртта на сестра му.
Човешкото същество е дарено както с разум, така и с инстинкт и двете често влизат в противоречие. Нобунага обаче имаше голяма вяра в това, което направи с връх Хиеи — разрушението на една-единствена планина обещаваше на безброй живота щастие и благоденствие. Смъртта на Нагамаса нямаше такива
