— Баща ми се сражава при Такано ли?
— Както обикновено ръководи всичко от носилката.
— Е, тогава мога ли да отида до Такано, да поведа бойците вместо татко и да му кажа да отиде край смъртното ложе на господаря Ханбей?
— Добре си решил! Щом си толкова смел, тръгвай.
— Докато господарят Ханбей още диша, баща ми ще иска да бъде близо до него. Господарят Ханбей няма да го каже, но сигурен съм, че и той иска да види моя баща.
Шоджумару говореше решително. Като сграбчи едно копие, което изглеждаше не по ръста му, той се втурна към подножието на склона.
Хидейоши закрачи в обратна посока, като постепенно ускоряваше ход. От една от хижите грееше светлината на лампа. Бе тази, в която спеше Такенака Ханбей. Точно тогава луната засвети слабо над покрива. Лекарят, пратен от Хидейоши, стоеше до постелята заедно със служителите на Ханбей. Хижата бе почти само една дъсчена ограда, но върху камъшените рогозки бяха струпани бели постелки, а в единият ъгъл стоеше сгъваем параван.
— Чуваш ли ме. Ханбей? Аз съм, Хидейоши. Как се чувстваш?
Седна тихо до приятеля си и се загледа в лицето му върху възглавницата. Може би заради тъмнината, лицето на Ханбей бе просветнало като някакво скъпоценно украшение. Не можеше да не се просълзиш при мисълта, че някой може толкова да отслабне. Гледката късаше сърцето на Хидейоши; самият вид на този мъж му причиняваше болка.
— Как е той, лекарю?
Лекарят не можа да отвърне нищо. Мълчаливият му отговор значеше, че всичко е само въпрос на време, но Хидейоши все пак искаше просто да чуе, че има някаква надежда.
Болният леко помръдна с ръка. Изглежда чу гласът на Хидейоши и като отвори едва очи, се опита да каже нещо на един от служителите си, който отвърна:
— Негово Превъзходителство има добрината да дойде да ви посети… да бъде край постелята ви…
Ханбей кимна, но сякаш бе недоволен от нещо. Изглеждаше, че иска от човека да му помогне да се изправи.
— Какво ще кажете? — обърна се един от служителите към лекаря.
Този надали имаше сила да му отговори. Хидейоши разбра какво иска Ханбей.
— Какво? Искате да станете ли? Защо не стоите в леглото? — се опита да го успокои той, сякаш успокоява дете.
Ханбей поклати леко глава и отново направи знак на служителите си. Не можеше да говори гласно, но желанието ясно се четеше в погледа му. Мъжете внимателно повдигнаха горната част на изтънялото като дъска тяло на болния, но когато се опитаха да му помогнат да седне, Ханбей ги отблъсна от себе си. Прехапа устна и постепенно стана от леглото. Това очевидно му струваше много усилия — от болестта той вече едва можеше да диша.
Поразени от това, което виждаха, Хидейоши, лекарят и служителите на Ханбей можеха само да затаят дъх и да вперят очи. Накрая, след като бе пропълзял на няколко стъпки от постелята, Ханбей коленичи с достойнство върху камъшената рогозка. Щръкналите рамене, изтънелите колена и пожълтелите ръце го правеха да прилича почти на младо момиче. Стисна здраво устни, сякаш се опитваше да овладее дъха си. Накрая се поклони така ниско, та на другите се стори, че може да се пречупи.
— Тази вечер наближава времето да се сбогувам с вас. Още веднъж трябва да кажа колко съм благодарен за многото години на благоволение.
За миг спря да говори.
— Падат ли или зеленеят листата, раждат ли се или умират, когато се замислиш дълбоко, става ясно, че целият свят е изпълнен с цветовете на есента и пролетта. И мисля, че този свят е едно хубаво място. Кармата ме привърза към вас, господарю и аз се радвах на вашата благосклонност. Като се обърна на сбогуване назад, съжалявам единствено за това, че не ви донесох никаква полза.
Гласът му бе съвсем изтънял, но ясен. Всички присъстващи се поизправиха и притихнаха пред това чудо. Особено Хидейоши — той изпъна гръб, сведе глава и сключил ръце в скута си, се заслуша, сякаш не би понесъл да пропусне и една дума от казаното. Лампата припламва най-ярко точно преди да угасне. Сега, в този върховен миг, същото бе и с живота на Ханбей. Той продължи да говори, с отчаяно усилие да предаде на Хидейоши своите последни думи.
— Всичко… всичко, което ще се случи или промени в света отсега нататък… ще е наистина за добро. Сега Япония е на прага на голяма промяна. Бих желал да видя какво ще стане със страната. Това е на сърцето ми, но отреденото ми за живеене време не ще позволи на моето желание да се изпълни.
Постепенно думите му ставаха все по-ясни и той навярно говореше с последната останала в него сила. Тялото му неволно се сви, за да поеме въздух, но Ханбей овладя треперенето на раменете си и задържа дъх, за да продължи да говори.
— Но… господарю… не мислите ли и сам вие, че ви е предопределено да се родите във времена като тези? Като ви погледна внимателно, не мога да видя у вас желанието да станете повелител на цялата страна.
Млъкна за миг.
— Досега, това беше една от вашите добри страни. Грубо е да говоря сега така, но когато бяхте носач на сандалите на господаря Нобунага, влагахте всичкото си сърце в тази служба, а когато добихте самурайско звание, положихте всички усилия да изпълнявате задълженията си като самурай. Нито веднъж не сте дори и пожелавали да погледнете по-нависоко и да опитате да се издигнете. Това, от което сега се боя най-много, е, че верен на своя нрав, ще изпълните своята задача в западните области, ще се подчините на повелята на господаря Нобунага, ще покорите навярно крепостта Мики и като обръщате внимание само на тези неща, няма да забележите какво става, наоколо ви и да пожелаете да се отличите с нещо повече.
Бе така тихо, сякаш в стаята няма никой друг. Хидейоши слушаше с такова внимание, сякаш не може да вдигне поглед или да помръдне.
— Но… голямата дарба, от която се нуждае човек, за да се сдобие с власт във времена като тези, се праща от небето. Военните предводители се бият за върховенство и всеки от тях се перчи, че никой не би успял да докара нови времена за този безпорядъчен свят и да спаси хората от неволите им. А Кеншин, който бе такъв превъзходен мъж, намери смъртта си; Шинген от Кай почина; големият Мотонари, господарят на западните области, напусна този свят, като посъветва наследниците си да не ламтят за повече от онова, което имат и накрая — и Асаи, и Асакура сами причиниха своята гибел. Кой ще доведе нещата до техния завършек? Кой има силата и волята да положи основите на новата епоха и да накара хората да приемат идването й? Такива хора са на брой по-малко от пръстите на едната ръка.
Внезапно Хидейоши вдигна глава. Сякаш светъл лъч пробяга от очите на Ханбей право към неговите. Ханбей бе близо до смъртта, а и Хидейоши не можеше да бъде сигурен за себе си колко му е отредено да живее. За миг обаче погледите им мълчаливо се срещнаха.
— Знам, че това което говоря, сигурно внася объркване в сърцето ви, понеже сега служите на господаря Нобунага. Мога да разбера какво изпитвате. Но очевидно Провидението е решило той да изпълни една трудна задача. Нито вие, нито господарят Иеясу имате такъв дух, какъвто е нужен, за да преодолее човек положение като сегашното, нито вяра, с която да можете да надмогнете многото трудности, които непрестанно изникваха. Кой друг освен господаря Нобунага би успял да преведе страната през безпорядъка на времето, в което живеем? Това обаче още не означава, че той е успял да обнови този свят. Държавата няма да получи мир, просто ако западните области са подчинени, Кюшу — обсаден и Шикоку — умиротворен; четирите съсловия няма да заживеят в съгласие; животът няма да се обнови, нито ще се сложи основа на благоденствие за бъдещите поколения.
Изглежда, подтикван от мъдрите писания на древните китайски класици, Ханбей дълго бе размишлявал върху всичко това. Бе сравнявал събитията от съвремието с тези от историята и бе вникнал в сложните първопричини на сегашното положение на нещата.
През годините, когато бе пълководец на Хидейоши, умът му като от птичи поглед обхващаше развитието на Япония. Изводите си пазеше в тайна. Не е ли Хидейоши „този, който идва отпосле“? Дори между неговите служители, които ден и нощ бяха близо до него, които виждаха как от време на време се спречква със съпругата си, как понякога се радва заради нещо съвсем дребно, как се обезкуражава или говори неразумно
