се сам на крака и го приветства с усмивка.
— Генерал Гото, аз съм Курода Канбей и идвам тук като пратеник на господаря Хидейоши. Много е любезно наистина, че всички сте излезли така да ме посрещнете.
Канбей се държеше съвършено спокойно. Като пратеник на противника той направи изключително благоприятно впечатление. Може би стана така, понеже той се обърна към хората пред себе си с открито сърце, без да мисли за победа или поражение и с пълното разбиране, че и той, и неговите неприятели са самураи. Това обаче не бе достатъчна причина враговете да се съгласят на това, заради което идваше при тях — да се предадат. В продължение на повече от час Канбей разговаря с Гото в една от стаите на тъмната крепост, след което стана от мястото си с думите:
— Е, тогава ще изчакам вашия отговор.
— Ще го имате, след като се посъветвам с господаря Нагахару и останалите пълководци — каза Гото и също се изправи.
И така, ходът на тазвечерния разговор сочеше, че преговорите ще имат успех свръх очакванията на Хидейоши и Канбей. Но минаха пет, после седем, после десет дни, а още нямаше знак, че от крепостта идва отговор. Дванадесетият месец свърши и двете войски посрещнаха третата година от обсадата. Мъжете в лагера на Хидейоши поне имаха малко оризови сладки за ядене и саке за пиене, но трудно можеха да забравят, че онези в крепостта, макар и техни неприятели, все пак са съвсем лишени от храна и едва успяват да поддържат живота си. След посещението на Канбей в края на единадесетия месец крепостта Мики потъна в пълна самота и мълчание. Говореше се че войниците нямат дори куршуми, с които да стрелят по нападателите. Но Хидейоши все така се въздържаше от решаващ пристъп и казваше:
— Крепостта навярно няма да издържи още дълго.
Щом тази обсада бе просто надпревара по издръжливост, то сегашното положение на Хидейоши надали беше трудно или неблагоприятно. Въпросът обаче бе в това, че нито лагерът на връх Хираи, нито действията на Хидейоши засягаха единствено самия него. Всъщност той се целеше в едно от звената на вражеския съюз, който обединяваше противниците на върховенството на Нобунага; не бе нищо повече от един крайник на голямото тяло на Нобунага, който се опитва да пробие отвор, през който тялото да се измъкне от пристегналата го верига неприятели. Ето защо Нобунага постепенно започваше да се безпокои от продължителното бездействие на запад.
А враговете на Хидейоши в столицата се чудеха, че той е бил избран да води похода и заявяваха, че такава отговорност от самото начало е била прекалено тежка за него. Като доказателство за думите си съперниците на Хидейоши сочеха, че той или пилее усилията на войската, за да печели привързаността на местното население, или пък, за да не си навлече недоволството на войниците, не е много строг в забраната на сакето в лагера. Каквото и обаче да твърдяха сплетниците, от пръв поглед се виждаше, че всичките дреболии, които изобщо не трябва да занимават Нобунага, една по една биват донасяни в Адзучи само за да дават храна за клевети. Но Хидейоши не обръщаше внимание на това какво се говори. Разбира се и той като всички останали хора не можеше да не забелязва подобни неща, но просто не се тревожеше заради тях.
— Това са само приказки — казваше. — При първото по-внимателно проучване слуховете ще се разсеят.
Единствената мисъл, която наистина го притесняваше, бе че с всеки изминат ден съюзът против Нобунага става все по-силен — могъщият род Мори издигаше укрепления, кроеше общи замисли с Хонганджи, пращаше вести до Такеда и Ходжо далеч на изток и подстрекаваше родовете покрай Японско море. Същинската сила на тези обединени врагове можеше да се разбере по това, че обсадената понастоящем от главните сили на Нобунага крепост на Араки Мурашиге в Итами още не бе паднала.
Това, на което се уповаваше Мурашиге и което подхранваше упоритата надежда на рода Бесшо, не бе тяхната собствена сила или собствените им крепостни стени. „Скоро войската на Мори ще ни се притече на помощ! Нобунага скоро ще бъде разбит!“ В това бе въпросът. Казано накратко, най-лошото бе не този враг, с който Нобунага се сражаваше открито, а онзи, който дебнеше в сянката.
Двете могъщи от старо време сили на Хонганджи и Мори наистина бяха противници на Нобунага, но точно сега срещу него стояха Араки Мурашиге в Итами и Бесшо Нагахару в Мики.
Тази вечер Хидейоши внезапно реши да нареди да накладат голям огън, който да попрогони малко нощния студ. Обърна се и видя няколко млади оръженосци да пристъпват към огъня. Дори в студа на първия месец те бяха съвсем леко облечени и вдигаха шум заради нещо, което явно им беше забавно.
— Сакичи! Шоджумару! За какво за бога е тази врява? — попита Хидейоши, който почти завиждаше на безгрижието им.
— За нищо — отвърна Шоджумару, който наскоро бе станал оръженосец и бързо намести доспехите върху гърдите си.
— Господарю — намеси се Ишида Сакичи. — На Шоджумару му е неудобно да ви говори за това, понеже е срамно. Аз обаче ще ви кажа, защото иначе може да ни заподозрете в нещо.
— Добре. И какво е това срамно нещо?
— Търсехме си въшки.
— Въшки ли?
— Да. Първо някой намери една да ми пълзи по яката, после Тораносуке намери друга на ръкава на Сенгоку. Накрая всички почнахме да си викаме, че сме прихванали въшки и посред това, когато дойдохме да се стоплим на огъня, намерихме въшки да пълзят по всичките ни доспехи. Сега почнаха да ни смъдят и ще трябва да изколим цялата тази вражеска войска. Ще си очистим долните дрехи, все едно че опожаряваме връх Хиеи!
— Така значи! — засмя се Хидейоши. — Подозирам, че и въшките са изнемощели от такава дълга обсада.
— Но при нас е по-различно, отколкото вътре в крепостта Мики. Въшките имат сума ти припаси и ако не ги изгорим, никога няма да отстъпят.
— Я стига. И мен ме досмъдя.
— Не сте се къпали от повече от десет дни, нали, господарю? Сигурно врагът ви е попълзял на цели купища.
— Стига, Сакичи!
И Хидейоши се спусна към развеселените пажове и като доказателство, че въшките не са полазили само тях, оголи пред тях корема си. Те се разсмяха и заскачаха наоколо му.
Тъкмо тогава един войник от лагера, привлечен от веселите гласове и топлия дим, който на кълба се вдигаше нагоре, надникна иззад оградата.
— Тук ли е Шоджумару?
— Да, тук съм — отвърна момчето.
Войникът беше един от служителите на баща му.
Шоджумару помоли Хидейоши да му позволи да се оттегли. Този изглеждаше изненадан, тъй като рядко му отправяха такава молба, но бързо даде съгласието си. Шоджумару се завтече настрани, придружаван от бащиния си служител. Край всеки насип гореше огън и отрядите до един бяха в добро настроение. Оризовите сладки и сакето вече бяха свършили, но нещо от новогодишната веселост още оставаше. Тази вечер ставаха петнадесет дни от началото на първия месец. Бащата на Шоджумару не беше в лагера. Въпреки студа, той седеше на ниско столче на върха на един хълм, встрани от походните хижи.
Нямаше какво да го заслони от вятъра, който бръснеше кожата и почти смразяваше кръвта. Канбей обаче, подобен на дървена статуя на воин, се взираше съсредоточено в тъмната пустош.
— Аз съм, татко.
Щом Шоджумару спря и коленичи до него, Канбей леко се помръдна.
— Помоли ли господаря за позволение да дойдеш?
— Да, и сега идвам.
— Е, тогава поседни само за малко на моето походно столче.
— Да, господине.
— Виж крепостта Мики. Звездите не са се скрили, а в крепостта не свети и една светлина, тъй че сигурно не можеш да видиш нищичко. Но щом очите ти свикнат с мрака, крепостта постепенно ще изплува от тъмното.
