— Казва се Ито Анцио.
— Никога не съм чувал име Анцио. Няма ли си японско име.
— Племенник е на Ито Йошимасу. Казва се Йошиката.
— А, този ли бил? Роднина на Ото Йошимасу, господаря на крепостта Оби. А ти?
— Аз съм син на Йошимасу.
Нобунага изглеждаше странно развеселен. Гледаше този приветлив младеж, израснал в цветната градина на християнската образованост, но в ума му изникваше само фигурата на дръзкия, страховит баща на момчето — Ито Йошимасу. Укрепените градове по крайбрежието на Кюшу в западна Япония бяха под властта на господари като Отомо, Омура, Арима и Ито. Напоследък в тях силно се усещаше влиянието на европейската култура.
Каквото и да дойдеше от Европа — огнестрелно оръжие, барут, далекогледи, лекарства и лекарски инструменти, кожи, боядисани и тъкани платове и всякакви предмети за ежедневието — Нобунага приемаше с благодарност. Особено много го впечатляваха — и особено много желаеше да се сдобие с тях — новостите, свързани с медицината, астрономията и военното дело. Имаше обаче две неща, които въобще не му понасяха — християнството и християнското образование. Ако обаче проповедниците не получеха разрешение за тези двете, нямаше да идват и с оръжията, лекарствата и останалите си чудни предмети.
Нобунага разбираше, че е важно да се поощрява разнообразието и затова даде позволение за строежа на църква и училище в Адзучи. Сега обаче, когато фиданката, която бе разрешил да посадят, почваше да напъпва, той се разтревожи за бъдещето на учениците тук. Съзнаваше, че ако не се обърне внимание на това положение, след време то ще доведе до беда.
Господарят излезе от класната стая и бе отведен от свещениците в добре подредена гостна. Там седна да си почине на един ярко оцветен и лъскав стол, който пазеха за високи гости. После отците донесоха чуждоземски чай и тютюн, които така високо ценяха и предложиха от тях на госта си. Нобунага обаче не се допря до нищо от това.
— Преди малко синът на Ито Йошимасу ми каза, че този месец Валиняни щял да отплава от Япония. Тръгнал ли е вече на път? — попита той.
— Отец Валиняни придружава едно японско пратеничество — отвърна един от отците.
— Пратеничество ли?
Нобунага изглежда започна да става подозрителен. Кюшу още не беше под властта му и търговията на местните господари с Европа го тревожеше немалко.
— Отец Валиняни смята, че ако децата на влиятелните хора в Япония не видят поне веднъж културна Европа, никога няма да започнем същинска търговия и държавни отношения с вас. Той влязъл във връзка с европейските владетели и Негово Светейшество Папата и ги убедил да поканят едно пратеничество от Япония. Най-възрастният от избраните да отидат в Европа е на шестнадесет години.
И той изброи имената на младежите.
Почти всички бяха деца на големите родове от Кюшу.
— Доста е смело да тръгнат на път.
Всъщност Нобунага се радваше, че пратеничество от млади хора, всички под шестнадесетте, заминава за далечна Европа. Вътрешно си помисли, че би било добре да се срещне с тях и на изпращане да им поговори малко за собствените си замисли и надежди.
Но защо европейските царе и някой като Валиняни толкова искат децата на местни владетели от Япония да ги посетят? Нобунага разбираше подбудите им, но прозираше и техните скрити користни намерения.
— Когато потегляше от Киото за това пратеничество, Валиняни изрази съжаление… заради вас, господарю.
— Съжаление ли?
— Че се връща в Европа, без да ви е покръстил.
— Така ли? Това ли каза?
Нобунага се засмя. Стана от стола и се извърна към прислужника, който стоеше до него. Мъжът държеше един сокол върху ръката си.
— Много се забавихме. Да вървим.
Почти в същия миг вече слизаше с широки крачки по стълбите. Пред вратата бързо повика да доведат коня му. Ито Йероним — онзи, който свиреше на цигулка — и всички останали ученици, се бяха построили в двора на училището, за да го изпратят.
Крепостта в Нирасаки, новата столица на Кай, бе завършена чак до кухните и покоите на придворните дами.
Независимо, че беше двадесет и четвъртият ден на дванадесетия месец и самия край на годината, Такеда Кацуйори се пренесе от Кофу, старата областна столица на поколения негови предшественици, в новото си седалище. Дори сега, след края на Новата година, величието и хубостта на самото шествие при пренасянето още бе повод за разговори между селяните покрай пътя.
Като се започне от носилата за Йори, съпругата му и множеството им придворни дами и се свърши с тези на неговата леля и дъщеря й, покритите с лак паланкини трябва да наброяваха повече от стотина.
По средата на това безкрайно шествие от разкош — самураите и служителите, личната прислуга, чиновниците с позлатени и посребрени седла, седефените инкрустации, блясъкът на златния лак, разтворените чадъри, стрелците с лъковете и колчаните си, гората от боядисани в червено копия — погледът биваше привлечен най-напред от знамената на Такеда. Върху яркочервен плат, редом с останалите флагове, блестяха тринадесет написани със злато китайски йероглифа. До тях, върху продълговато тъмносиньо знаме, се четяха два реда позлатени букви:
Всички знаеха, че красивото писмо бе дело лично на Кайсен, първосвещеника на храма Ерин.
— Ах, колко е тъжно, че самия дух на това знаме напуска днес крепостта в Цуцуджигасаки и се пренася на ново място.
Всички хора в старата столица имаха тъжен вид. Всеки път, когато знамето със стиховете на Сун Цу и онова с тринадесетте йероглифа се развееше в битка, храбрите воини се бяха завръщали с победа. В такива дни войниците и обитателите на града прегракваха от дългите викове на обща радост. Така бе по времето на Шинген и сега всеки жалеше за отминалите времена.
И макар знамето с думите на Сун Цу да не се бе променило външно, на хората все им се струваше, че е по-различно от онова, което бяха виждали по-рано.
Когато обаче хората от Кай зърнаха огромните богатства и купищата въоръжение, които биват пренасяни в новата столица, заедно с паланкините и златните седла на целия род и просналата се на много километри върволица от волски коли, те с успокоение почувстваха, че областта им е още силна. Съхранено от дните на Шинген, старото чувство на гордост се събуди у войниците и дори у обикновените жители.
Не много време след като Кацуйори се премести в крепостта на новата си столица, червените и бели сливи в градините разцъфнаха. Безразлични към песните на пролетните птици, господарят и неговият чичо Такеда Шойокен крачеха през градината.
— Той дори не дойде на празненствата за Нова година. Каза, че бил болен. Не ви ли е пратил някаква вест, чичо? — попита Кацуйори.
Говореше за братовчед си, Анаяма Байсецу, управител на крепостта Еджири. Разположена на границата със Суруга, тя бе смятана за важна опора на рода Такеда на юг. Вече повече от половин година Байсецу не бе идвал да посети Кацуйори и винаги се оправдаваше с това, че бил болен. Кацуйори се тревожеше.
— Не, смятам, че наистина боледува. Байсецу е свещенослужител и честен човек; не мисля, че би се
