Гибелта на Такеда
— Хайде да прекараме тази пролет в планините на Кай — предложи Нобунага на излизане от Адзучи, докато яздеше начело на войската си. — Ще можем да съзерцаваме цъфналите череши, да берем цветя и после, на връщане покрай крайбрежието, да се разхождаме около планината Фуджи.
Този път успехът на похода срещу Кай изглеждаше сигурен и войската потегли почти като на излет. На десетия ден от втория месец бяха стигнали до Шинано и разположили отряди по пътищата, водещи към Ина, Кисо и Хида. Родът Ходжо щеше да навлезе от изток, а Токугава — да нападнат от Суруга.
В сравнение с битките при река Ане и Нагашино, сега Нобунага навлизаше в Кай така спокойно, сякаш е отишъл в градината си да набере зеленчуци. Самите отряди във вражеската провинция вече не им бяха врагове. И Наеги Кюбей в крепостта Наеги, и Кисо Йошимаса във Фукушима с нетърпение чакаха пристигането не на Кацуйори, а на Нобунага; частите, които навлязоха в Гифу от Навамура, не срещнаха никаква съпротива. Различните крепости на Такеда бяха оставени на произвола на съдбата. С пукването на зората се оказа, че укрепленията в Мацуо и Ида са празни.
— Настъпихме до Ина, без да срещнем и един вражески войник, който да я защитава.
Това съобщиха на Нобунага на влизане в Кисо. Войниците започнаха да се шегуват помежду си, че така без съпротива няма да останат доволни от похода. Какво направи Такеда така безпомощни? Причините бяха не една, но отговорът сам по себе си — прост. Този път родът нямаше да успее да задържи Кай.
Всички, свързани с Такеда, бяха убедени в неизбежността на поражението. Навярно някои дори чакаха този ден от по-рано. Но както винаги, самураите, независимо от кой род, не проявяваха в такива моменти невярност, дори и да знаеха, че поражението е неизбежно.
— Ще им дадем да разберат, че сме на поста си — заяви Нишина Нобумори — по-малкия брат на Кацуйори, който командваше крепостта Такато.
Синът на Нобунага, Нобутада, чиито отряди заляха цялата околност на Такато, оценяваше своите възможности като добри. Написа едно писмо, повика добър стрелец и го накара да наниже посланието на стрела и да я прати в крепостта. Естествено, приканваше ги да се предадат.
Отговорът отвътре не закъсня. „Прочетох писмото Ви…“ От първия до последния ред бе написан в изключително издържан тон:
Един ден мъжете в тази крепост ще се отблагодарят със своя живот за благоразположението на господаря Кацуйори. Нито един от тях няма да се прояви като страхливец. Трябва да наредите на хората си да започнат незабавен пристъп. Ще ви покажем изпитаното мъжество и смелостта, с които се славим от времето на господаря Шинген.
Решимостта на Нобумори сякаш се четеше и в самия му почерк.
Нобунага бе поставил сина си, макар и твърде млад, начело на отрядите.
— Е, щом са решили така… — заяви Нобутада и даде заповед за нападение.
Раздели частите си на две. Настъпиха към крепостта едновременно от страната на планините зад нея и откъм главната порта. Сблъсъкът заслужаваше да се нарече юнашки. Хилядата защитници вече се бяха примирили със смъртта си. Както и можеше да се очаква, храбростта на кайските воини не бе намаляла. От началото на втория до това на третия месец кръвта на бранители и нападатели обливаше каменните стени на Такато. След като преодоляха първата дървена ограда, която отстоеше на петдесетина разкрача от рова, обсаждащите напълниха самия ров с камъни, плет, дърва и пръст. Така бързо стигнаха в подножието на самата крепост.
— Хайде, приближете се! — завикаха мъжете от пръстените насипи и покритите кирпичени стени.
Замерваха тези долу с копия, дърва и камъни и изливаха върху тях врящо масло. Нападателите, които се бяха покатерили по стената, се изтърколиха надолу, покосени от падащите предмети и горещите струи. Но колкото и да ги отблъсваха, дързостта им само нарастваше. След всяко прекатурване те се изправяха на нозе и се закатерваха отново нагоре, докато не изпаднеха в несвяст.
Войниците от по-задните редици завикаха, възхитени от решимостта и куража на своите другари и сами се заизкачваха след тях по стените. Нямаше да се покажат по-лоши. Катереха се, падаха, отново се изкачваха, вкопчваха се в каменните стени — изглеждаше, сякаш нищо не е в състояние да спре напора им. Но в общото си, отчаяно усилие, защитниците на крепостта бяха не по-малко непреклонни. Тези, които приемаха предизвикателството и показваха глави над високата стена, оставяха с впечатлението, че крепостта догоре е пълна със смели кайски воини. Ако биха могли да видят какво става вътре обаче, обсаждащите щяха да се убедят, че цялата крепост е въвлечена в неравната, но отчаяна битка. Докато отвън се редуваха пристъпите, множеството вътре — старци, младежи, дори бременни жени — всеотдайно допринасяше с каквото може за отбраната, заедно с войниците. Девойките разнасяха стрели, а след стрелба старците почистваха дулата на оръдията. Грижеха се за ранените и готвеха храна за бойците. Никой не им бе наредил да вършат каквото и да било, но работата вървеше в пълен ред и без нито дума на оплакване.
— Ако хвърлим против тях всичките си сили, няма да могат да се задържат.
Това бяха думи на Каваджири, един от предводителите на нападащите отряди, който дойде да разговаря с Нобутада.
— Имаме прекалено много убити и ранени — отвърна началникът му, като самият той бе обмислял такава възможност. — Имате ли някакво определено предложение?
— Струва ми се, че силата на войниците в крепостта се опира на вярата им, че Кацуйори още е в своята столица. Ето защо бихме могли засега да се оттеглим от полето на боя и вместо това да нападнем Кофу или Нирасаки. Това обаче ще изисква пълна промяна на нашите планове. Може би ще е по-добре да убедим защитниците, че Нирасаки е паднала и Кацуйори е мъртъв.
Нобутада кимна в знак на съгласие. Сутринта на първия ден от третия месец една стрела отнесе в крепостта ново послание.
Нобумори го прочете и се изсмя.
— Това писмо е такава явна измама, че и дете не би му повярвало. Ето нещо, което сочи колко се е обезсърчил врагът от обсадата.
Самото писмо гласеше:
На двадесет и осми миналия месец Кай падна и господарят Кацуйори се самоуби. Останалите хора от рода или посегнаха заедно с него на живота си, или бяха взети в плен. Безсмислено е тази крепост да продължава да показва своята бойна храброст — тя вече остана сама в една покорена област. Предайте се незабавно и се опитайте да помогнете на областта си.
— Колко трогателно. Наистина ли си мислят, че дребна уловка като тази е върхът на военното изкуство?
Същата вечер Нобумори устрои пиршество и показа писмото на служителите си.
— Ако някой тук се трогва от това, може без колебание да напусне тази крепост още преди изгрев- слънце.
Удряха барабаните, напяваха си песни от пиеси Но и така прекараха весело вечерта. Тази нощ бяха поканени и съпругите на всички военачалници, които също получиха по чаша саке. Всички бързо схванаха намерението на Нобумори. На следващата сутрин той взе едно голямо късо копие, на което да се подпира, привърза към отеклия си, ранен в битката за крепостта крак сламен сандал и закуца към крепостната порта.
Повика защитниците да се съберат около него, изкачи покритата кула над вратите и хвърли поглед към отрядите си. Като се изключат много младите, старците и жените, разполагаше с по-малко от хиляда войници. От предната нощ насам обаче не си беше тръгнал нито един. За миг склони глава, сякаш мълчаливо се молеше. Опитваше се да каже на душата на своя покоен баща Шинген: „Виж, още имаме
