такива хора в Кай!“ Накрая вдигна очи. От това място можеше да обхване с поглед цялата своя войска.
Нямаше пълното лице и широките скули на брат си. Дълго време се бе задоволявал с простите условия на живота вън от града и не познаваше обилната храна или удобствата. Но бе дарен с поглед като този на някой от младите соколи, които са отраснали сред свистящите ветрове над кайските планини и полета. На тридесет и три години напомняше външно баща си Шинген — гъста коса, рунтави вежди и големи уста.
— Е, мислех си, че днес ще вали, но времето се е прояснило. Черешите в отсрещните планини са цъфнали — пролетен ден като този е чуден за умиране. Няма да се откажем от своето честно име заради някакви обещани ни облаги. Както виждате, преди два дни сам бях ранен в сражението. Понеже трудно мога да се движа от мястото си, ще гледам оттук как всеки от вас дава последен отпор на врага и ще изчакам идването му. Тогава ще мога да размахам на воля меча си и да свърша в боя. Тръгвайте! Пробийте си път през предната и задната врата и покажете как пада цветът на планинските череши!
Виковете на яростните воини, които последваха в отговор, за да го уверят, че заповедта ще бъде изпълнена до последно, се извиха като буря. Всички вдигнаха очи към своя господар, застанал върху кулата над входа. За миг от всички страни отекна общ вик:
— Сбогом.
Въпросът не бе просто на живот или на смърт. Всички се втурнаха отчаяно право срещу смъртта. Мъжете дръзко разтвориха предната и задната крепостна порта и с бойни викове на уста се спуснаха навън.
Обсаждащите бяха разгромени. За миг объркването стигна дотам, че бе застрашена дори шатрата на Нобутада.
— Отстъпете! Престройте се!
Предводителят на отрядите в крепостта изчака подходящия момент и даде заповед за оттегляне.
— Отстъпвайте! Отстъпвайте!
Мъжете се обърнаха към укреплението. Всеки от воините показа на Нобумори, още седнал на върха на входната кула, главата която бе взел.
— Ще вляза да пийна нещо и после отново ще дойда да се бия — извика един от войниците.
Сражението продължи по същия начин. За миг си почиваха при предната или задната порта, после се спускаха отново навън и се врязваха във вражеските редици. Тези яростни пристъпи и отстъпления се повториха шест пъти, докато накрая бяха събрани четиристотин тридесет и седем неприятелски глави. Към края на деня броят на защитниците бе чувствително намалял, а останалите живи се бяха покрили с рани. Нямаше почти никой, който да е останал невредим. Подпалените дървета около крепостта изпускаха огнени езици. Враговете вече прииждаха вътре в нея от всички страни. От върха на кулата, Нобумори без да трепне наблюдаваше последните мигове на всеки от войниците си.
— Господарю! Господарю! Къде сте? — провикна се един служител, който тичаше около основите стената.
— Тук горе съм — отвърна Нобумори, за да го успокои, че е още жив. — Иде и моят последен час. А ти къде си?
И той надзърна надолу от мястото, където бе седнал. През дима служителят впери поглед във фигурата на господаря си.
— Почти всички вече загинаха. Готов ли сте за самоубийството си, господарю? — попита той, като с труд си поемаше дъх.
— Качи се тук да ми помогнеш.
— Да, господарю.
Мъжът се изкачи с олюляване по стълбите в кулата, но така и не успя да стигне до терасата на върха й. Входът към стълбището бе препречен от гъсти пламъци. Нобумори отвори с удар капаците на някакъв прозорец и погледна надолу. Всички войници, които можа да разпознае там, бяха вражески. После видя един свой да се сражава отчаяно сред огромна тълпа от неприятели. За негово удивление това бе жена, съпруга на един от неговите служители. Размахваше късо копие.
Макар и пред прага на смъртта, Нобумори с труд успя да преодолее неочаквано обзелото го вълнение.
„Тази жена е толкова плаха, че дори не смее да говори в присъствието на мъже, какво остава да хване копие“, помисли си той. Сега обаче сам трябваше да стори това, което се иска от него. Извика на враговете от тесния прозорец, до който стоеше:
— Всички вие, които се сражавате за Нобунага и Нобутада! Чуйте гласа на отвъдната Пустош. Сега Нобунага се гордее със своето мимолетно тържество, но всеки черешов цвят ще опада, а всяка крепост някой ден ще бъде опожарена. Сега ще ви покажа нещо, което няма да падне или изгори во веки веков. Ще ви го покажа аз, синът на Шинген — Нобумори!
Когато войниците на Ода най-сетне успяха да се изкатерят догоре, намериха там труп с кръстообразно разрязан стомах. Главата обаче я нямаше. Миг по-късно нощното небе се покри с черни и червени стълбове от дим и пламъци.
Объркването в крепостта на новата столица Нирасаки бе такова, сякаш настъпва краят на света.
— Такато е паднала и всички, заедно с брат ви, са убити.
Кацуйори изслуша своя служител с привидно безразличие. Все пак по израза на лицето му личеше, че вече не се доверява на своите сили за отбрана. Пристигна нова вест:
— Войниците на Ода Нобутада вече са проникнали в Кай откъм Сува и избиват безпощадно нашите хора, независимо дали те се бият с тях или се предават. Отрязаните глави излагат покрай пътищата. Врагът нахлува отвсякъде, като вълна при прилив.
Последва още едно спешно известие:
— Сродникът на Шинген, слепият монах Рюхо, е бил пленен и посечен от врага.
Този път Кацуйори не издържа, вдигна поглед и захули противниците си:
— Войската на Ода няма милост. Какво би могъл да им стори един сляп свещеник? Как би могъл дори да им окаже съпротива?
Сега обаче можеше по-дълбоко да поразмишлява за своята собствена смърт. Постоянно хапеше устни и се опитваше да спре онова, което напира в сърцето му. „Ако дам сега изблик на гнева си, мислеше си той, може да сметнат, че съм обезумял. Това ще засрами дори служителите наоколо ми.“ Много хора не виждаха по-далеч от привидната мъжественост на Кацуйори и го смятаха за дързък, дори закоравял от нещастието. Истината обаче бе, че той с труд успяваше да се сдържа пред своите подчинени. Освен това следваше изключително строго правилата, които си бе наложил — да пази своята господарска чест и постоянно да обмисля действията си. Бе преминал по стъпките на баща си и Кайсен го бе обучавал в изкуството на дзен. Но макар да беше изучавал дзен при същия учител, не можеше да го приложи в живота така, както Шинген.
„Как е могла да падне крепостта Такато? Сигурен бях, че ще издържи още две седмици или месец,“ помисли си Кацуйори. Всичко сочеше, че дотук се е стигнало не от неблагоразумие, а от липса на зрялост от негова страна. Сега обаче ще трябва да посрещне удара на съдбата.
Бяха изнесли плъзгащите се прегради от голямата зала за съвещания и дори от страничните стаи в главното укрепление. Сега целият род живееше общо, като бегълци от бедствието, което ден и нощ вилнееше навън. Разбира се, дори в градината поставиха завеси, подредиха един до друг щитове и през нощта войниците, без да спят, обикаляха с хартиени фенери в ръце и пазеха околността. Вестоносци, които носеха сведения за положението, минаваха на всеки час през главната порта и оттам стигаха до градината, за да може Кацуйори лично да чуе новините. Всичко, което напомняше за миналогодишния строеж — мирисът на прясно рязано дърво, позлатата и посребряването, красотата на обзавеждането и предметите наоколо — сега само смущаваше.
Придружавана от някаква прислужница, една придворна дама, която носеше известие от съпругата на Кацуйори, запретна края на кимоното си и прескочи прага, който отделяше тъмната зала от оживлението в градината. Тя смело погледна към тълпата мъже. Тъкмо сега помещението бе препълнено със стари и млади военачалници и всички шумно обсъждаха какво трябва да се предприеме.
Жената най-сетне стигна до Кацуйори и му съобщи за какво е била пратена.
— Всички жени плачат отчаяно и както и да ги успокояваме, не искат да престанат. Съпругата ви каза,
