не одобрява казаното от своя съпруг.
— Цучия! Цучия Уемон! — извика Кацуйори на един служител. — Качете жена ми на седлото.
Мъжът се приближи до съпругата на Кацуйори, но тя внезапно се извърна към своя съпруг с думите:
— Казват, че истинският самурай няма двама господари. По същия начин и една жена, веднъж взела някого за съпруг, не трябва да се връща да живее отново със семейството си. Може и да изглежда великодушно, че ме пращаш да се върна отново сама в Одавара, но в думите ти няма разбиране… Не ще се и помръдна от това място. Ще остана редом с тебе до самия край. После може би ще ми позволиш да се преселим заедно в отвъдното.
Точно тогава двама служители се втурнаха вътре с вестта, че врагът наближава от всички страни.
— Стигнали са до храма в подножието на върха.
Съпругата на Кацуйори остро се скара на служителките си заради хленча им.
— Като че няма време за друго, освен да жалим. Елате тук да помогнете с приготовленията.
Тази жена не бе още дори на двадесет години, но даже пред лицето на смъртта не губеше чувството си за достойнство. Беше спокойна като тихо езеро и дори самият Кацуйори усещаше това нейно спокойствие като безмълвен укор.
Прислужниците й се отдалечиха, но след малко се върнаха с проста глинена чаша и бутилка за саке, които оставиха пред Кацуйори и сина му. Изглежда съпругата бе проявила достатъчна предвидливост, за да се подготви дори за този момент. Тя мълчаливо протегна чашата към мъжа си. Кацуйори я пое, отпи една глътка и я подаде на момчето. После я предложи на жена си.
— Една чаша и за братята Цучия, господарю — каза тя. — Цучия, нека се сбогуваме, докато не сме си тръгнали от този свят.
Цучия Содзо, личният прислужник на Кацуйори и неговите по-малки братя бяха наистина предани на господаря си. Содзо бе на двадесет и шест години, следващият след него по възраст беше на двадесет и една, а най-малкият — на осемнадесет. По целия път — от падането на новата столица до последното им убежище на връх Темоку — те вярно бранеха своя злополучен господар.
— След това мога да си тръгна без съжаление.
Содзо пресуши чашата, която му подадоха, обърна се и се усмихна на по-младите си братя. После погледна към Кацуйори и съпругата му.
— Сегашното ви нещастие е изцяло плод на измяната на вашите сродници. Трябва за вас, господарю и за съпругата ви да е тревожно и страшно да напускате този свят, без да знаете какво хората са изпитвали към вас в сърцата си. Светът обаче не е пълен само с такива като онези, които ви предадоха. Поне тук, във вашия последен миг, всички наоколо ви са като една душа и тяло. Сега може да повярвате в хората и света и със спокоен ум и достойнство да преминете през портите на отвъдното.
Содзо се изправи и отиде до своята съпруга, която стоеше настрани заедно с останалите придворни дами.
Изведнъж се чу пронизителен детски писък.
— Содзо! Какво направи? — извика уплашен Кацуйори.
Пред погледа на съпругата си Содзо бе пронизал своя четиригодишен син. Жената хлипаше. Без даже да пуска от ръка окървавената си сабя, мъжът се просна на земята с лице към господаря си.
— Като доказателство за това, което току-що ви казах, пратих собствения си син да върви пред вас по пътя на смъртта. Той така или иначе щеше да ни бъде в бреме през близките часове. Аз също ще ви придружа дотам, господарю — дали ще тръгна първи или последен, всичко ще трае само миг.
Съпругата на Кацуйори бе покрила лице с ръкави и тъжно напяваше тези редове. Една от придворните й дами с труд преглътна сълзите си и продължи нататък:
Преди да е заглъхнал гласът й, много от жените извадиха кинжалите си от ножниците, забиха ги в гърдите си или прерязаха собствените си гърла. Потеклата кръв попи в черните им коси. Внезапно наблизо профуча стрела и скоро остриетата се забиваха в земята навсякъде наоколо им. В далечината се чуваше ек на оръдия.
— Идват!
— Пригответе се, господарю!
Войните застанаха един до друг. Кацуйори погледна към своя син. Увери се, че е все така решителен.
— Готов ли си?
Таро се поклони и стана на крака.
— Готов съм да умра право тук, редом с вас — отвърна той.
— Тогава, значи, няма да се видим повече.
Докато баща и син се канеха да се спуснат срещу противника, съпругата на Кацуйори извика иззад гърба им:
— Аз ще си тръгна преди вас.
Кацуйори застана като втрещен и впери поглед в жена си. Тя бе стиснала една къса сабя. Вдигна поглед нагоре и затвори очи. Лицето й бе нежно и бяло като луната, която се показва над планинско било. Спокойно припя един стих от Лотосовата сутра, която по-рано така обичаше да рецитира.
— Цучия! Цучия! — извика Кацуйори.
— Господарю?
— Помогнете й.
Но жената не изчака острието на чуждата сабя и докато продължаваше да припява сутрата, сама заби кинжала право в устата си.
В мига, в който тялото й се строполи напред, една от служителките й се обърна към останалите живи:
— Нейно Височество тръгна преди нас. Нека никоя не се бави, за да я придружим по пътя на мъртвите.
С тези думи тя заби своя кинжал в гърлото си и се строполи.
— Време е.
Просълзени и стенещи, петдесетината останали жени скоро бяха изпопадали по земята като цветя в градина, попарена от зимна буря. Лежаха настрани или с лица надолу и докато се прегръщаха, пронизваха гърдите си. Посред това сърцераздирателно зрелище се чуваше плачът на деца, които още са сукали от гърдите на майките си или са се държали за скута им.
Содзо в отчаяние качи четири от жените заедно с децата им на коне и шибна животните по гърба.
— Няма да измените на господаря, ако не умрете на това място. Ако успете да се спасите с тези деца, отгледайте ги, докато пораснат и се погрижете да устройват възпоменателни служби за нещастния род на своя някогашен повелител.
