— Да, господарю?
Червенината, пиянската веселост и дори лъсъкът на темето му изведнъж се изгубиха. Кожата му доби землист цвят.
— Излез от стаята.
Нобунага отдели ветрилото си от тила му, но сега като със сабя сочеше с него към коридора.
— Не зная с какво съм се провинил, господарю, но ако съм обидил вас или гостите с нещо, не ми е ясно къде трябва да отида. Моля, кажете направо каква точно е била грешката ми. Бих искал още сега да чуя вашия укор.
Докато се извиняваше смирено, той остана проснат по очи, приплъзна се леко настрани и някак успя да пропълзи до широката тераса.
Нобунага го последва. Мъжете в стаята, които се питаха какво ли може да е станало, бързо изтрезняха и устата им изведнъж пресъхнаха. От покритата с дърво тераса се чу тъп звук и дори онези сред военачалниците, които бяха извърнали очи от предизвикващата съжаление фигура на Мицухиде, сега стреснати погледнаха навън.
Нобунага бе метнал ветрилото зад гърба си. Пълководците го видяха, сграбчил Мицухиде отзад за врата. Всеки път, когато нещастникът се опиташе да вдигне глава и да каже нещо, Нобунага го натискаше надолу и го удряше в пода на терасата.
— Какво каза преди малко? Какво каза? Нещо за плода на всичките ни усилия и колко щастлив бил денят, в който виждаме как войската на Ода навлиза в Кай! Нещо такова беше, нали?
— Т… така е, господарю.
— Глупак! Кога си полагал ти усилия? С какво си се отличил при завоюването на Кай?
— Аз…
— Какво?
— Макар и да бях пил, не трябваше да приказвам така надменно.
— Точно така. Нямаш причина за надменност. Без да искаш издаде какво мислиш. Мислил си, че съм разсеян от изпитото и слушам някого другиго и най-сетне реши да се оплачеш.
— Опазил бог! Боговете на небето и земята да ми са свидетели! Та аз съм получил от вас толкова милости… вие ме издигнахте от човек, който притежаваше само дрипи и една сабя…
— Млъквай.
— Моля ви, пуснете ме.
— С най-голяма радост! — Нобунага го блъсна настрани. — Ранмару! Вода! — извика той високо.
Ранмару напълни един съд и му го донесе. Очите на Нобунага сякаш пламтяха. Взе водата. Раменете му потреперваха при всяко вдишване.
Между това Мицухиде бе успял да се измъкне встрани от краката на своя господар и сега, на седем-осем разкрача по надолу в коридора, оправяше яката си и приглаждаше коса. Оставаше проснат на земята, с прилепнали към дървения под гърди. Това, че Мицухиде дори и сега се опитваше да запази привичното спокойствие, надали щеше да е от полза за него. Нобунага отново пристъпи напред.
Ако Ранмару не го бе хванал направо за ръкава, тъпият звук от преди малко сигурно щеше да прокънти отново. Без да споменава случилото се, оръженосецът само каза:
— Моля ви, върнете се на мястото си, господарю. Господарите Нобутада, Нобусуми, Нива и всички пълководци чакат.
Нобунага кротко се върна в препълнената стая, но не седна. Остана прав и се огледа наоколо.
— Простете. Изглежда съм развалил веселието. Яжте и пийте всички, колкото ви душа иска.
След тези думи се отдалечи бързо и се затвори в своите частни покои.
Под стрехите на редицата от складови постройки чуруликаше ято лястовици. Макар слънцето да залязваше, родителите изглежда продължаваха да носят храна на малките в гнездото.
— Добра тема за картина, не мислите ли?
В стаята на една сграда, разположена на известно разстояние от градината, Сайто Тошимицу, старши служител на рода Акечи, приемаше гост. Това бе художникът Юшо, който не беше родом от Сува. Трябва да бе на около петдесет години и по здравото му телосложение човек надали можеше да се досети, че се занимава с живопис. Говореше много малко. Здрач покри белите стени на складовете.
— Трябва да ми простите, че се отбих при вас така ненадейно в това размирно време, а сега ви говоря само за отегчителните грижи на човек, който вече е откъснат от този свят. Сигурно имате много военни задължения.
Юшо изглежда се готвеше да се сбогува и се накани да стане от възглавницата си.
— Моля ви, останете.
Сайто Тошимицу бе човек с голямо самообладание. Без дори да се помръдне, той задържа своя гост.
— След като сте дошли чак дотук, няма да е любезно да ви оставя да си тръгнете, преди да сте се видели с господаря Мицухиде. Ако после кажа на господаря, че в негово отсъствие тук е идвал Юшо, той ще ми се скара и те попита защо не съм ви задържал още.
И той умишлено подхвана нова тема, като полагаше всички усилия да забавлява посетителя. По това време Юшо се бе заселил в Киото, но родното му място бе Оми в областта на Мицухиде. Освен това художникът беше получавал издръжка като войн на рода Сайто от Мино. По същото това време, дълго преди да постъпи на служба при рода Акечи, на рода Сайто служеше и Тошимицу.
Живял първо като ронин, Юшо стана живописец. Самият той сочеше като причина за тази промяна в попрището си падането на Гифу. Тошимицу пък бе изменил на предишната си вярност към Сайто. Някога несъгласието помежду им излизаше наяве дори пред Нобунага и спореха помежду си, почти сякаш разчитаха той да отсъди коя от двете страни е права. Сега обаче тези кавги, които привличаха преди такова внимание, бяха забравени и всички на които бяха познати чисто белите му коси, го смятаха за незаменим служител на рода Акечи. Нравът и положението му вдъхваха всеобщо уважение.
В храма Ходжо, където бе отседнал Нобунага, нямаше достатъчно място и някои от пълководците бяха настанени в различни частни домове в Сува.
Акечи се бяха разположили в старите постройки на някакъв търговец на фасулено пюре. Тук войниците и началниците им си отпочиваха след многото дни на усилени сражения.
Един младеж, изглежда — синът на стопанина на къщата, се приближи и се обърна към Тошимицу:
— Няма ли да дойдете да се изкъпете, ваша чест? Всички самураи и дори пешаците вече са привършили с вечерята си.
— Не, ще почакам, докато си дойде Негово Височество.
— Той вече доста се забави тази вечер.
— Днес при господаря Нобунага има пиршество в чест на победата. Моят господар много рядко вкусва саке, но сега, изглежда, след всичките наздравици може да се е понапил.
— Мога ли да ви поднеса вечерята?
— Не, не. Ще почакам, докато видя, че се е прибрал. Съжалявам обаче, че така задържам госта ни. Защо не го заведете до банята?
— Да не би това да е пътуващият художник, който е тук от следобед?
— Точно така. Човекът, който се е свил самичък там в градината и гледа божурите. Изглежда малко отегчен. Защо не го повикате тук?
Младежът се оттегли и мина зад къщата. Пред тъмночервените, ярко разцъфнали божури, седеше Юшо. Бе прихванал коленете си с ръце и се взираше напред с празен поглед. След малко, когато Тошимицу влезе през портата, Юшо и младежът вече си бяха тръгнали.
Тошимицу се разтревожи. Макар да знаеше, че пиршества като това продължават до късно през нощта, сега му се стори, че Мицухиде се бави необичайно дълго. Пътеката минаваше през покритата със слама стара порта и стигаше до пътя покрай езерото. Последните отблясъци на слънцето се отразяваха на запад във водите на езерото Сува. Тошимицу впери за малко поглед в пътя. Най-сетне различи своя господар, който идваше към него. Конете, копиеносците и прислугата вкупом го следваха. Загриженото изражение по лицето на Тошимицу обаче не намаля с приближаването им. Нещо не беше както трябва. Нищо във вида на Мицухиде не подсказваше, че се връща от тържествено угощение. Вместо да се прибира у дома весел и да
