нея, можеше да доловиш уханието на пръст. От корена се подаваше едно-единствено листо, което сякаш преливаше от живот. С чудна непосредственост и безгрижие, дивата природа сякаш се присмиваше над благоразумието на Мицухиде.
Той продължи да развива свитъка, но на него нямаше нищо друго. По-голямата му част бе само празна хартия.
— Изглежда му е трябвала цяла нощ, за да направи тези две рисунки.
Тошимицу също бе впечатлен от свитъка и се наведе, да му се възхити заедно с Мицухиде. Неговият господар обаче не искаше да се взира повече него и помоли Тошимицу да го навие отново.
В този миг далеч в небето се чу звука на надута раковина. Беше знак от храма Ходжо, който призоваваше отрядите в целия град да се приготвят за път. На полето на някоя кървава битка тази раковина бе неописуемо страшна със своето печално бучене. Но в утрин като тази звукът й изглеждаше нежен и почти успокояващ.
Не след дълго Мицухиде бе на коня си. Също като планините на Кай тази сутрин, челото му бе безоблачно и върху него не падаше дори следа от сянка.
Книга седма
Десета година на Теншо
1582 г.
Пролетта
Шимидзу Мунехару, началник на крепостта Такамацу
Акечи Мицухару, братовчед на Мицухиде
Акечи Мицутада, братовчед на Мицухиде
Фуджита Денго, старши служител на рода Акечи
Амано Генемон, старши служител на рода Акечи
Йомода Масатака, старши служител на рода Акечи
Манасе, лекар от Киото
Шоха и Шошицу, поети
Ода Нобутада, най-големият син на Нобунага
Сотан и Сошицу, търговци от Кюшу
Мураи Нагато, управител на Киото
Такамацу, крепостта на Шимидзу Мунехару
Сакамото, крепостта на Акечи Мицухару
Тамба, областта на рода Акечи
Камеяма, крепостта на Акечи Мицухиде
Храмът Ноно, временно седалище на Нобунага в Киото
Храмът Мьокаку, временно седалище на Нобутада в Киото
Крепостта и езерото
Двама самураи излязоха в галоп през страничните порти на Окаяма. Конете им вдигнаха облаци от прах и се понесоха към крепостта. Никой не обърна особено внимание на ездачите. Щом стигнаха до вратите, обявиха че носят спешно известие от господаря Нобунага в Кай.
Когато един служител влезе за да извести за идването на пратениците, Хидейоши беше във вътрешното укрепление.
— Оставете ги да изчакат в Залата на чаплите — нареди той.
Тази зала се пазеше за разговори от най-поверително естество. Почти веднага след влизането на двамата конници Хидейоши дойде да седне при тях. Единият от мъжете извади от пазвата на кимоното си писмо и почтително го положи пред Хидейоши. Беше увито с два или три листа навосъчена хартия. Хидейоши махна външната обвивка и разряза плика.
— А, отдавна не бях виждал почерка на Негово Височество — каза той.
Преди да разгъне писмото, го вдигна с благоговение към челото си — в крайна сметка то бе написано собственоръчно от неговия господар.
Щом свърши с четенето, пъхна листа в кимоното си и попита:
— Много ли са бляскави победите на нашите отряди в Кай?
— Войската на Негово Височество беше несъкрушима. Когато напускахме областта, господарят Нобунага вече бе стигнал до Сува.
— Това и би могло да се очаква от нашия господар. Сигурно сам е излизал да се сражава в битките. В добро разположение на духа ли беше?
— От един от участниците в похода чух, че преминаването през планината било досущ като излет сред цветята напролет. Изглежда господарят Нобунага ще се върне по крайбрежния път, за да може да се наслади на гледката на планината Фуджи.
Вестоносците се оттеглиха. Хидейоши остана на мястото си и се загледа в нарисуваните върху плъзгащата се врата бели чапли. Очите на птиците бяха оцветени в жълто и те сякаш отвръщаха на погледа му.
„Нужен ми е Канбей, каза си Хидейоши. Той е единственият, когото мога да пратя.“
Повика един оръженосец и му каза:
— Курода Канбей трябва да е някъде във външното укрепление. Повикайте го заедно с Хачисука Хикоемон.
Взе писмото и повторно го прочете. Всъщност това не бе послание, а един вид обещание за което той бе помолил Нобунага. Още на място, в Окаяма, Хидейоши лесно би могъл да вдигне на крак шестдесет хиляди войници. Все още обаче не беше навлязъл дори във вражеската област Бичу, която трябваше да завоюва първа, за да подчини рода Мори. По пътя му към нея оставаше една пречка, която бе решен да отстрани — по възможност безкръвно. Пречката бе главната от седемте крепости, които образуваха отбранителна линия по границата на областта — крепостта Такамацу.
С влизането на Канбей и Хикоемон в стаята Хидейоши веднага усети облекчение.
— Току-що пристигна обещанието от Негово Височество — започна той. — Боя се, че ще поискам от вас да се изложите на нови изпитания. Бих искал да идете в крепостта Такамацу.
— Ще позволите ли да прочета написаното? — попита Канбей.
Пое листа със същата почит, която би показал, ако лично разговаряше с Нобунага.
Обещанието бе предназначено за началника на крепостта Такамацу, Шимидзу Мунехару. Нобунага даваше дума, че ако Мунехару се предаде без бой, ще получи за себе си в награда областите Бичу и Бинго. Зарекъл се е за това пред боговете, продължаваше господарят, и нищо не може да го накара да се отметне от думата си.
— Бих искал двамата с Хикоемон да тръгнете за Такамацу възможно най-скоро — обърна се Хидейоши към Канбей. — Съмнявам се, че ще имате някакви затруднения, след като се срещнете и разговаряте с генерал Мунехару, но ако такива се появят, не мога да си представя, че и видът на този печат ще го остави безразличен.
Хидейоши изглеждаше изпълнен с добри очаквания, но двамата мъже не бяха готови да споделят неговата увереност. Наистина ли господарят им вярва, че само заради това обещание Шимидзу Мунехару ще измени на своите повелители Мори или пък си е наумил и нещо друго?
Пътуването от Окаяма до крепостта Такамацу трая по-малко от ден, а и пратениците пристигнаха бързо, тъй като яздеха на коне. Докато подминаваха собствената си гранична стража, те вдигнаха поглед в посока на планините Киби, към червеното залязващо слънце.
Всеки, когото срещнеха отсега нататък, щеше да е техен враг. Пролетната гледка остана зад гърба им в Окаяма. Наоколо нивите и селата бяха запустели.
