Един конник препусна от граничната черта до дървената ограда, която обграждаше крепостта Такамацу и зачака там нареждания. Най-сетне въведоха Канбей и Хикоемон от другата страна на укреплението и те тръгнаха към крепостната порта. Такамацу бе типичен пример за крепост, издигната на равнинно място. От двете страни на пътя, който водеше до портата, се простираха оризища и ниви. Самите укрепления и външният пояс на каменните стени се издигаха посред вади с ориз. С всяка следваща стъпка по каменното стълбище зъберите и заострените очертания на главното укрепление се показваха все по-отблизо и по- отблизо.
Веднъж влезли в главното укрепление, пратениците нямаха вече съмнение, че това е най-силната от седемте погранични крепости. Вътрешният двор бе широк и — въпреки наличието на две хиляди войници — тих. Тъй като Мунехару бе решил да даде отпор на врага, сега крепостта подслоняваше и три хиляди мирни жители, потърсили в нея убежище. С тази опора зад себе си Мунехару бе решен да спре разливащата се като вълна източна армия.
Въведоха Канбей и Хикоемон в една празна стая. Канбей, който вървеше сега без бастун, с труд прекрачи прага.
— Господарят Мунехару всеки миг ще бъде тук — каза им оръженосецът.
Изглеждаше на по-малко от двадесет години и при оттеглянето си не се държа по-различно, отколкото през време на мир.
Военачалникът влезе, седна без да се церемони на пода и започна:
— Аз съм Шимидзу Мунехару. Разбрах, че сте пратеници на господаря Хидейоши. Добре дошли.
Изглеждаше на около петдесет, непосредствен в държанието си и просто облечен. Не бе обграден от служители, а зад гърба му бе коленичил само един единадесет-дванадесет годишен оръженосец. Мъжът бе дотам лишен от външна показност, че ако не бяха този оръженосец и сабята на кръста му, би приличал на селски старейшина. Канбей се показа извънредно любезен към този непридирчив военачалник.
— Удоволствие е да се срещна с вас. Името ми е Курода Канбей.
Докато двамата се представяха, Мунехару благосклонно се поклони. Пратениците вече тържествуваха при мисълта, че без труд ще го привлекат на своя страна.
— Моля ви, Хикоемон — продължи Канбей, — ще кажете ли накратко на генерал Мунехару какво съдържа посланието на Негово Височество?
Макар на по-старшия от двамата повече щеше да подобава да заговори пръв, Канбей помисли, че по- възрастният и приветлив Хикоемон по-убедително ще представи добрите страни на предложението.
— Позволете да изясня целта на идването ни тук, генерале. Господарят Хидейоши ни нареди да говорим с вас открито и аз не мога сега да постъпя иначе. Ако това въобще е възможно, нашият господар би искал да избегне една безцелна битка. Мисля, че съвсем добре разбирате накъде отиват нещата на запад. Ако става дума за число, лесно можем да вдигнем на крак сто и петдесет хиляди души, докато Мори разполагат само с четиридесет и пет, най-много — с петдесет хиляди. Освен това, техните съюзници — Уесуги от Ечиго, Такеда от Кай, монасите-воини на върховете Хиеи и Хонганджи и шогунът — до един паднаха. Какво днес би могло да даде на Мори оправдание, ако решат да се сражават и да превърнат запада в пепелище?
— От друга страна — продължи Хикоемон, — господарят Нобунага си спечели благоразположението на Императора и уважението и обичта на хората. Народът най-сетне излиза от мрака на междуособните борби и посреща едно ново утро. Господарят Хидейоши скърби при мисълта, че вие и многото храбри мъже, които ви служат, може да загинете. Той се пита дали няма някакъв начин да се избегне такава жертва и за последен път ви моли да премислите решението си.
Канбей взе в ръка писменото обещание на Нобунага и посланието на Хидейоши и на свой ред заговори:
— Няма да ви изтъквам добрите или лошите страни на предложението. Наместо това бих искал да ви покажа нещо, което свидетелства за намеренията и на господаря Хидейоши, и на господаря Нобунага. Те и двамата умеят да ценят добрите воини. И ето това тук е писмено обещание, с което ви се дават във владение областите Бичу и Бинго.
Мунехару почтително се наклони към документа, но не го пое в ръка. После се обърна към Канбей:
— Думите ви наистина са прекалено силни, а това писмо ми обещава незаслужена отплата. Нямам представа какво да кажа или какво би подобавало да сторя в такъв един случай. Приходът, който получавам от рода Мори, не надхвърля седем хиляди крини ориз, а аз самият със сигурност не съм нещо повече от вече застаряващ селски самурай.
Мунехару не спомена нищо за това, дали е съгласен. Последва мълчание. Двамата пратеници седяха напрегнати на местата си. Каквото и да му кажеха, той все повтаряше, с искрено чувство и дълбоко уважение:
— Не съм заслужил това.
Срещу този мъж изглежда нямаше да помогнат нито опитът на Хикоемон, нито дарбата на Канбей. И двамата обаче бяха решени да пробият стената, която се бе изправила насреща им и направиха едно последно усилие.
— Вече казахме наистина всичко, което имахме за казване — започна отново Канбей, — но ако вие самият имате някакви определи желания или условия, които бихте искали да поставите, с радост ще ги изслушаме и предадем на Техни Височества. Моля ви да говорите откровено.
— Искате от мен откровеност ли? — попита Мунехару, почти сякаш говореше сам на себе си.
После вдигна поглед към двамата мъже.
— Е, чудя се дали ще ме изслушате. Надеждата ми е сега, в края на живота си, да не се отклоня от праведния път. Това е моето ръководно начало. По отношение на своята вярност към Императора родът Мори не е нито по-добър, нито по-лош от вашия господар. Аз, при все че съм тъй недостоен, съм служител на този род и макар да не съм се проявил в този живот с някакви особени заслуги, съм получавал издръжка от тях. Всичките ми сродници също са се радвали на такава щедрост, а сега, в тези преломни времена, на мен е било наредено да охранявам границата. Дори и да си бях поставил за цел някаква незначителна печалба, с какво лице да погледна след това света? Най-малкото, семейството и служителите ми биха ме сметнали за пълен лицемер, а самият аз бих нарушил по този начин всичко, на което съм се опитвал да ги науча — той се засмя. — Ето защо, макар да оценявам доброжелателността, която проявихте към мен, ще ви помоля да поискате от господаря Хидейоши да забрави за всичко това.
Канбей поклати глава в израз на дълбоко съжаление и заговори бързо и отчетливо:
— Няма да съумея да ви разубедя. Трябва да вървим, Хикоемон.
Хикоемон бе опечален от неуспеха, но така или иначе се бе страхувал от това от самото начало. И двамата бяха предвиждали, че Мунехару няма да се остави да го подкупят.
— Пътуването нощем ще е опасно. Защо не останете да преспите в крепостта и да тръгнете утре рано сутрин? — настоя Мунехару.
Това не бе просто проява на любезност от негова страна — пратениците разбираха, че е искрено загрижен. Беше техен враг, но и достоен мъж.
— Не, господарят Хидейоши ще чака с нетърпение вашия отговор — каза Хикоемон.
Пратениците помолиха само за факли и после тръгнаха да се връщат. Загрижен да не би да се случи нещо, Мунехару прати трима от служителите си да ги изпроводят чак до граничната черта.
По целия път до крепостта Такамацу и след това обратно Канбей и Хикоемон яздиха, без да спират за почивка или сън. Веднага щом пристигнаха в Окаяма, те отидоха право при Хидейоши. Отчетът им бе къс и ясен:
— Генерал Мунехару отказва да се предаде. Решението му е твърдо и няма полза да опитваме отново да го склоним.
Хидейоши не изглеждаше изненадан. Каза на двамата да се върнат при него, след като са си починали. По-късно същия ден повика пратениците и няколко от своите пълководци на съвещание.
Пред една карта на областта Канбей обясни как са разположени седемте крепости от отбранителната линия. Хидейоши вдигна поглед от картата и се протегна, сякаш вече е уморен. Преди бе получил вест за победата на Нобунага в Кай. Като сравняваше лекотата на успехите на своя господар със своите собствени затруднения, той все пак се надяваше изгледите отсега нататък да се подобрят. Веднага прати до Нобунага писмо с поздравления, в което разказваше също как върви войната при него и го осведомяваше, че се е отказал от мисълта да убеди Шимидзу Мунехару да се предаде.
